Софи Джордан: Гаснеща жарава

И започвам да се чудя… Какво още се крие в него? В кръвта му?

Искам да говоря с него за това, но когато останем насаме. Познавайки чувствата на Касиан, не ми се ще да споделям подозренията си, че Уил е получил нещо повече от втори шанс за живот чрез преливането на кръв.

Продължавам да размишлявам върху това в проточилото се мълчание.

Един-единствен път Касиан нарушава тишината с въпроса си:

— Колко време ще ни отнеме да стигнем дотам?

— Зависи дали ще поемем по най-прекия път — отвръща Уил.

— Поемаме по най-прекия път — потвърждава Касиан с безизразен глас.

Поглеждам към Уил и забелязвам трепването на стегнатата му буза. Приканвам го да прояви търпение, като леко стисвам пръстите му. Това приключение ще е достатъчно рисковано. Трябва да се постараем да се разбираме помежду си.

Тамра изсумтява:

— Само знае да командва.

Хвърлям й поглед. Седнала е със скръстени ръце, облегната на вратата, за да бъде възможно най-далеч от Касиан, доколкото й позволява размерът на колата. Отново се обръщам напред и бавно издишам.

Ще бъде дълго пътуване.

Караме с часове. Спираме само веднъж, за да заредим резервоара и да си купим храна. Дремя на пресекулки на предната седалка и през полубудното ми съзнание преминават замъглени страховити образи.

Отново съм в онзи ван. С Мирам. Вътре е горещо и задушно и порите ми крещят за въздух в тясното пространство. Мирам издава сподавени стонове и аз допълзявам на ръце и крака до нея. Но когато докосвам рамото й и я обръщам с лице към мен, виждам, че това изобщо не е Мирам.

А татко.

Очите му са като стъклени, втренчени в нищото. Без значение колко дълго го викам и разтърсвам, той не се събужда. Просто лежи като студена каменна плоча.

Изведнъж усещам как Уил слага ръката си върху моята.

— Добре ли си?

Премигвам няколко пъти, за да се отърся от просъницата, и кимвам, неспособна да скрия, че съм разстроена от кошмара. Оглеждайки се наоколо, забелязвам, че сме спрели. Той е излязъл от колата и се е навел над мен.

— К-къде сме? Какво правим?

— Спряхме, за да пренощуваме — отговаря Уил.

Взирам се в полумрака и съзирам фигурата на Касиан, очертана на нощния фон.

— Хайде — подканя ме Уил.

Изскачам от колата. Той поема ръката ми. Тамра излиза навън, затръшва вратата и се загръща в якето си.

— Студено е.

— Имам одеяла. Може да запалим и огън.

Хладната нощ ме кара да треперя. Тук е по-студено. Вече се усеща спадането на температурите от последната ни спирка на няколкостотин километра на юг. В далечината в небето се врязват огромни планински зъбери, които изглеждат виолетови на фона на черната нощ.

Тамра духа на ръцете си, за да ги стопли.

— Не може ли да отседнем някъде, където има покрив и стени?

— Докато не се отдалечим достатъчно от прайда, трябва да сме предпазливи. Да страним от обществени места.

Обръщам се, когато Касиан заговаря с плътния си глас. Очите му са като течни черни кристали в нощта. Неразгадаеми както винаги, само че не и за мен . Мога да усетя гнева му. Чувството му на безпомощност.

— Той е прав — кимва Уил и ми се струва странно, че изобщо са на едно мнение за нещо. — Да си направим лагер.

— Ще събера дърва.

Касиан изчезва сред дърветата. Иска да остане насаме със себе си. Да не вижда мен и Уил.

С Тамра помагаме на Уил да постели одеяла на земята и да направи огнище от камъни. По едно време той донася чанта, пълна с храната, която купихме от бензиностанцията по-рано. Тамра взима пакет картофен чипс и сяда върху едно от одеялата.

Касиан се връща. Избирам си одеяло, на което да седна, наблюдавайки как той и Уил се мъчат да запалят огън. Отново ми се вижда чудно, че работят рамо до рамо, без да се опитват да се претрепят. Това обаче ми дава надежда. Надежда, че ще се сплотим като група и всичко ще бъде наред.

Разпалването явно ги затруднява. Става доста бавно. Доближавам се леко, навеждам се над гнездото от пращящи пламъчета и изпускам достатъчно горещ въздух, за да дам живот на огъня. Уил и Касиан се отдръпват рязко назад.

Тамра се разсмива и също се примъква до огъня, протягайки ръце към него.

— Супер. Мислех, че ще им отнеме половината нощ.

— Фукла — промърморва Уил, провесвайки ръка на рамото ми. Отново се настаняваме на одеялото и в прегръдките му забравям за студа.

Касиан бърка с ръка в чантата със закуските. Наблюдавам го с крайчеца на окото си, долавям чувството му на дискомфорт. Избира шише сок и се изгубва сред дърветата. Част от мен изпитва вина, иска да тръгне след него и да го утеши. Все едно дали обвързването ни беше истинско или не, не му е лесно да гледа мен и Уил заедно.