Софи Джордан - Гаснеща жарава

Най-накрая забелязвам източника на този шум.

Величествен черен мечок стъпва тежко между две дървета. Лъщящата му муцуна души ниско до земята, сякаш си проправя път. Създанието вдига тъмната си, лъскава глава с щръкнали уши, ноздрите му се разширяват във въздуха, долавяйки миризмата ми.

Изпухтявайки, масивният мечок прави няколко нападателни стъпки в моя посока. Вдигам се на крака, издържам на погледа му, оставям го да усети звяра в мен… да разбере, че и аз съм създание като него, готово да отвърне на удара. Накланя глава, подготвяйки се да атакува. В един кратък, бездиханен миг погледите ни са впити един в друг. Адреналинът препуска в тялото ми.

Изведнъж долита друг шум. Касиан се втурва сред дърветата и светкавично се озовава до мен, извиквайки името ми. Сграбчва ръката ми. От гърдите му долита тътнещо ръмжене. Бегъл поглед към лицето му ми разкрива, че е почти преобразен. Вертикалните цепки на драконовските му очи потръпват от ярост. Първичната му сила ми дава енергия и увереност. Заставаме срещу мечока заедно, като обединен фронт.

Минава още един момент, в който звярът продължава да преценява размера ни. С едно изсумтяване плъзва встрани тъмните си интелигентни очи. Обръща се и продължава по пътя си в търсене на друг интересен обект. Виждайки го, че се отдалечава, започвам да дишам по-леко и едновременно с това се възхищавам на играта на мускулите му под дебелата козина. Изпитвам облекчение от това, че не ни се наложи да унищожим това красиво животно.

Устата ми се извива в усмивка, обръщам лице към Касиан. И точно тогава съзирам Уил. Застанал е на известно разстояние от нас и ни наблюдава с поглед, какъвто друг път не съм виждала. В него се чете съмнение. Болка. Изваяните му черти са стегнати от силните емоции.

Издърпвам ръката си от тази на Касиан и я плъзвам по бедрото си, сякаш мога да изтрия усещането от допира му.

— Уил… — и спирам точно преди да го попитам от колко време стои там и ни наблюдава. Би прозвучало гузно, а аз не съм сторила нищо нередно. Нищо, освен че съм скрила истината.

Уил посочва към Касиан.

— Ти как разбра, че тя е в опасност? Не се задържа в лагера и пет секунди, преди да хукнеш и да закрещиш, че Ясинда е в беда… Знаел си. Как?

Погледът ми прелита между Касиан и Уил. Касиан ме гледа многозначително, оставя обясненията на мен.

— Ясинда? — Уил натъртва на името ми. Очаква да разбере истината, колкото и да не ми се ще.

Притваряйки очи, вдишвам дълбоко и изпълвам дробовете си с въздух. Знаех си, че все някога ще се наложи да му обяснявам.

— Когато се върнах у дома, се случи нещо.

В очите на Уил проблясва безпокойство и той май се досеща какво ще му кажа. Или поне знае, че няма да му хареса.

— Какво?

— Бяха решили да подрежат крилата ми.

На челюстта му заиграва мускул.

— Нараниха ли те?

Клатя глава отрицателно.

— Не, но мама протестираше и те я прокудиха.

— И? Какво друго? — подканя ме той, наясно, че има още и че съм оставила за накрая най-трудната част. — Как така се отказаха от решението си и не подрязаха крилата ти?

Набързо приключвам с останалото. Колкото по-скоро го кажа, толкова по-добре, толкова по-малко мъчително ще бъде.

— Промениха си решението, когато Касиан предложи алтернатива.

— Алтернатива? — Уил вече не гледа към мен. Втренчил се е в Касиан. Чертите му добиват твърдост, сякаш събира сили.

Опитвам се да преглътна заседналата в гърлото ми буца.

— Да. Като алтернатива… той предложи да се обвържем.

— Да се обвържете? — очите му рязко се извръщат към мен. — Като да се ожените?

— При дракитата — да, това е почти същото.

Само че връзката между две дракита носи много повече, по-голяма дълбочина, емоционално сливане…

Но това не го казвам. Още не. Оставям го да осмисли нещата едно по едно.

Той се обръща и тръгва с тежки стъпки, сетне спира до едно дърво. Взирам се безпомощно в ясните очертания на гърба му и подскачам, когато изведнъж се раздвижва и забива юмрука си в грапавата кора.

Тръгвам към него и отчаяно улавям с пръсти ръката му.

— Или трябваше да се обвържа формално, или да ми подрежат крилата.

Поемам дланта му, вглеждам се в ожулените, окървавени кокалчета.

— Моля те, Уил, разбери!

Той издиша тежко и кима бавно с глава, обръщайки се към мен.

— Разбирам. Наистина.

Само че не ме поглежда. Погледът му минава над рамото ми, вперен в Касиан.

— Не те упреквам, Ясинда. Да се обвържеш формално — повтаря като ехо думите ми, рязко тръсвайки глава. — Това не е истинско.