Софи Джордан: Гаснеща жарава

Но толкова дълго не съм виждала Уил. Не ми се ходи никъде, не искам да оставя успокояващата му прегръдка. Още не. Всъщност никога.

— Да хапнем — той протяга ръка и издърпва чантата към нас. — Какво да бъде? „Туинкис“ 1? Или „Чийтос“ 2?

Не си спомням кога за последно ядох боклучава храна. Не и откакто напуснахме Чапарал. Грабвам пакета „Туинкис“ от ръката му.

— Знаех си, че това ще избереш.

— Защо?

— „Сладки за моята сладурана“ 3— обяснява ми той, докато устните му милват моите.

Завива ме и ме притегля към себе си. Споделяме си храната и гледаме как сивите облаци се носят в тъмното небе. Пия ягодова сода, докато не усещам гъделичкане в носа си.

— Явно това е срещата, която нямахме шанс да изживеем — тихо прошепва той. Дъхът му топли бузата ми.

С усмивка се сещам за първата ни официална среща, която беше прекъсната от Зандър и братовчедите му.

— Е, не е малкият гръцки ресторант, който ти ми обеща, но що се отнася до мен, аз си прекарвам чудесно.

— Ягодова сода, „Туинкис“ и „Чийтос“. Заслужаваш нещо повече.

Тамра изпъшква и се изправя до седнало положение, събирайки одеялото и храната си.

— Ще спя в колата. Няма да понеса цяла нощ да слушам нежното ви гукане.

Тя ми намигва, преди да влезе в колата. Зная, че не е истински раздразнена — просто ни дава възможност да останем насаме.

Притихваме за малко прегърнати, взиращи се в нощта.

— Ще имаме този шанс, Ясинда. Някой ден.

Обръщам лице към него и едва не си пукваме носовете.

— За какво?

— За нормални срещи.

Усмихвам се.

— Не храня такива очаквания, Уил. Просто искам да бъдем заедно. В безопасност. Щастливи.

Прокарва ръка през косата ми.

— Ще бъдем.

Ще бъдем. След като стигнем до крепостта на енкросите и измъкнем Мирам. След като намерим мама. Оставям мислите си да се реят като бързо носещите се облаци горе. Пръстите на Уил си играят нежно с кичурите ми. Докосването му ме приспива.

— Ще се оправим. Ще направя всичко, за да влезем и излезем оттам. Наясно съм как работят енкросите.

Зная, че трябва да го помоля да ми разкаже повече за тях, за врага, срещу който ще се изправим. Трябва също така да му кажа, че с Касиан сме обвързани, но клепачите ми натежават, колкото и да се опитвам да държа очите си отворени. Последно виждам Уил с широко отворени очи, загледани в нощта.

Събуждам се от нечии тръпки — моите или на Уил, не съм сигурна. Сплели сме се в прегръдка. Трудно се разбира къде започва единият и къде свършва другият. Измъквам се от уюта на тялото му и отново събуждам пламъците в огнището, като издишвам само веднъж. Клекнала до огъня, обхождам с очи малкия ни бивак и забелязвам, че навън сме все още само Уил и аз.

Надигам се и отивам до колата, където намирам сестра ми заспала на задната седалка, с одеяло, дръпнато до брадичката й. Никаква следа от Касиан. Цветът на нощта е сиво-син. Скоро ще се зазори. Цялата нощ ли е прекарал другаде?

Смръщила вежди, поемам в посоката, в която го видях да изчезва. Гъстата гора незабавно ме поглъща. Но тя не ме плаши. Не се боя нито от това, че съм сама тук, нито от самата природа. Стъпките ми напредват по влажната горската пръст, покрита с килим от борови иглички. Под обувките ми пукат клончета и звукът от крачките ми придобива своеобразен ритъм.

Движа се, без да мисля, но посоката ми е определена, маршрутът е запечатан някъде в подсъзнанието ми. Тъка целенасочено нишката на пътя си през гъсто израслите дървета. Водена съм от усета си за Касиан. Той е някъде наблизо. Усещам това. Усещам самия него. В далечината се разнася глух тътен на гръмотевица.

Изпукването е едва доловимо. Около мен има толкова много шумове, че не му обръщам особено внимание. В гората има всякакви звуци.

Но после се чува отново.

Заслушвам се, без да спирам, накланяйки глава. Няколко клонки и паднали листа изхрущяват под нечия тежест. Не е дребно животинче. Не е катерица, прибягваща по тревата и между шубраците. Не е Касиан.

Кожата на тила ми настръхва. Спирам, затаила дъх, и оглеждам призрачните форми на дърветата около мен. След като изпускам задържания в дробовете ми въздух, се успокоявам и прикляквам ниско.

Долепям пръсти до земята, готова да се оттласна, да скоча, ако се наложи. Костите ми започват да се разтеглят, кожата ми се опъва, стреми се да изчезне и да отстъпи място на по-грубата ми плът на драки.

Звукът се усилва, вече се чува като тежки стъпки по шумата.

Оставам неподвижна, свита докрай, превръщам се в част от пейзажа, докато чакам.