Софи Джордан - Гаснеща жарава

И Корбин я вижда и изръмжава на нашия език:

— Колко дракита си убил, ловецо, че във вените ти тече нашата кръв?

— Корбин, не! — изкрещявам.

— Млъквай, Ясинда! И гледай как ще източа от него всяка капка драконовска кръв!

Пламналото ми гърло се стяга. Кожата ме засмъдява и аз се отдавам на порива. Предавам се на природата си на драки.

Отделям се от Тамра, изскачам отвъд ограниченията на дрехите си. Крилата ми се разгъват и политам с изпънато тяло към Корбин, който отново се спуска към Уил с извадени нокти, насочени към гърлото му. Сърцето ми се къса от мъка — зная, че няма да успея да му попреча.

В гърлото ми се надига вик, който се смесва с огъня и дима. Въоръжените ми с нокти пръсти се изпъват, пресягат се, но успяват да загребат единствено шепи въздух.

Миг преди Корбин да нанесе удар, Уил вдига ръка, при което между двамата изведнъж се изправя стена, сякаш изникнала от земята.

Огромната вълна от тъмна пръст, клонки и откъсната трева, висока почти колкото заобикалящите ни дървета, изтласква Корбин, запраща го във въздуха и със съкрушителна сила го удря в земята на няколко метра разстояние.

Ахвам от изненада и се хвърлям на земята, покривайки с ръце главата си, за да се предпазя от сипещата се отвсякъде пръст. Недалеч от мен Тамра прави същото. Макар да сме встрани от линията на стената, някои от летящите частици все пак успяват да ни ударят.

Присвивайки очи в отлагащия се облак прах, откривам Уил, срещам погледа му, в който се чете същото изумление от случващото се, каквото е обзело и мен.

— Пази се! — изкрещява Тамра.

Корбин отново е на крака. От дълбока рана на главата му капе кръв. Докосва я леко и се вглежда в пръстите си. Гледката на собствената му кръв го кара да освирепее. С гневен вик той отново се издига във въздуха.

Преди Уил да има възможност отново да стори… онова, което направа по-рано , в полезрението ми профучава друга черна фигура. Това става толкова бързо, че отначало я взимам за част от хвърчащата стена, която Уил издигна.

Проследявам траекторията на обекта, оглеждам се обезумяла наоколо и съзирам него . Касиан.

Блъсва се в Корбин и го поваля на земята.

Двамата започват да мерят сили един срещу друг, древни създания, диви и красиви в облика на драки, целите черни, с потрепващи лъскави криле.

Корбин замахва с нокти, сумтейки. От устата му хвърчи слюнка, докато се мъчи да ги забие в гърлото на братовчед си. Дъхът ми секва. Имам сили само да гледам.

Всичко се случва светкавично. За една секунда… но не мога да помръдна.

Касиан опипва с ръка земята и хваща голям камък. Изохквам, когато замахва с него и безжалостно удря Корбин в главата.

Противникът му престава да се движи, главата му клюмва на една страна.

Пристъпвам колебливо напред.

— Той… Ти…

Дишайки тежко, Касиан ми хвърля поглед през рамо. Браздите на носа му вибрират.

— Не. Скоро ще се съвземе.

Задъхан, той се изправя с едно-единствено плавно движение. Крилата зад гърба му са като огромни платна. Личи си, че в облика на драки се чувства по-удобно, отколкото в човешкия си вид. Известно време и аз се чувствах така. Сега не зная кое предпочитам. Какво съм в по-голяма степен — драки или човек.

— Ясинда — изричайки името ми, Уил застава до мен. Аз увивам ръка около кръста му. Вдигайки очи към Касиан, оставям жестът ми да говори вместо мен.

Касиан се втренчва в нас, но аз издържам на погледа му. Опитвам се да не допускам чувствата му да проникват в мен и да ми влияят. И все пак в мен остава частица от емоциите му. Гняв. Съжаление. Мъка.

Извиненията напират на устата ми, но ги възпирам. Не мога да се оправдавам за чувствата, които изпитвам към Уил.

— Тръгваш си — констатира той на грубия ни, гърлен език.

В един миг се преобразявам и възвръщам човешкото си тяло.

— Да.

Тамра ми помага да наметна отново разкъсаната си риза.

Без да откъсва очи от мен, Касиан следва примера ми и се озовава пред мен само по скъсани джинси. После поглежда към Тамра.

— И тя ли идва с вас?

— Аз съм тук — сопва се тя. — Не е нужно да говориш за мен в трето лице.

Отклонявам поглед към сестра си. Очите й, пронизващи Касиан, проблясват като късчета лед.

— Отиваш си от прайда?

Не съм сигурна кого пита.

— След всичко, което се случи? — махвам с ръка. — Че за какво ми е да оставам?

— Защото има неща, които са по-големи, по-важни от собствените ти желания — връща ми топката той, многозначително поглеждайки към Уил.