Софи Джордан - Гаснеща жарава

Подпирам се с една ръка на вратата другата слагам на сърцето си, опитвайки се да възстановя нормалното си дишане. И тогава някой отваря и аз едва не падам вътре.

Тамра стои и ме гледа с неразгадаемите си, зачервени очи, но зная, че и тя страда като мен.

— Да избягаме заедно — изтърсвам ей така, направо. Без предисловие, без да изложа всички факти.

Задържайки дъх, чакам и се надявам, че не съм сбъркала в преценката си. Че тя е готова да обмисли подобна рискована стъпка. Че охотно ще се откаже от новопридобития си статут в прайда. Струва ми се, че минава цяла вечност, преди да каже нещо, каквото и да е.

— Колко скоро можем да тръгнем?

Изпускам дъх на пресекулки и едва не се разплаквам от облекчение. Скоро обаче се сещам, че трудната част тепърва предстои. Трябва да й обясня и за Уил.

Поглеждам през рамо, за да се уверя, че Корбин го няма, след което отново обръщам глава и многозначително впервам очи във вътрешността на къщата. Тамра бързо ми дава знак да вляза и ме води в нейната стая, която навремето Нидия държеше свободна. Спалнята все още не носи отпечатъка на сестра ми. Пренесла е много малко от нещата си тук. Дори масата с шевната машина на Нидия още заема място край едната стена.

Сядам върху неоправеното легло или по-точно върху разхвърляните завивки.

Тя тихо затваря вратата.

— Е, как ще го направим?

Събирам сили, за да срещна погледа й и да изрека едничката дума, която обяснява всичко.

— Уил.

Тя ме зяпа известно време, след което пита с изненадващо равен глас:

— Виждаш ли се с него?

Кимвам.

— В деня, в който Мирам и ти… — гласът й заглъхва. Поема жадно въздух и ми задава въпроса, от който се страхувам. — Тогава с Уил ли имаше среща?

Отново кимвам. Тя въздъхва уморено.

— Оставих бележки на теб и на мама, но Мирам ги беше отмъкнала и ме беше проследила. После дойдоха ловците…

Тамра клати глава.

— Много ли ми се сърдиш? — питам я тихо.

— Не зная. Може би. Толкова съм уморена. Уморена съм да се сърдя. Просто искам да напусна. Да намеря мама и никога повече да не се върна.

Болката в гласа й ме кара да се чувствам още по-зле. Понеже аз съм виновна за нея. Поне отчасти. И понеже не мога да й обещая спокоен живот. Поне засега.

— Има нещо, което трябва да направя, преди да намерим мама. Надявах се да ми помогнеш.

Със специалната си дарба Тамра може да ми помогне в ситуации на живот и смърт.

Замъгленият й поглед става предпазлив.

— За какво?

— Да спася Мирам.

И тогава ще съм квит с прайда. С Касиан. Със себе си.

Очите й се разширяват.

— Мирам? Но нали тя е при енкросите?

Кимвам утвърдително.

— Но те още не са я убили. Или поне така мисля. Ще я държат жива известно време. Ще искат да я подложат на… — изпитвам неудобство от отвратителната дума експерименти и използвам друга — … наблюдение.

— Да не мислиш, че можеш да се изтъпанчиш там, където я държат, и да ги помолиш учтиво да ти я предадат?

Навеждам глава и отвръщам бавно.

— Не, но мисля, че мога да й помогна да избяга. С помощта на Уил. И с твоята. Дължа й го.

И на Касиан.

— Дължиш й го? На Мирам? Тя винаги е била гаднярка.

Тамра се опитва да смели информацията, гледайки ме преценяващо.

— Виж — казвам й. — Нека стигнем до крепостта им, да огледаме… и ще видим.

Прехапвам устна с надеждата, че сестра ми не може да чете мислите ми. Още щом зърна крепостта, ще проникна в нея. Няма да има път за отстъпление. Ще освободя Мирам… и докато го правя, може да нанеса известни щети. Кръвта ми се затопля и се чувствам по-силна, укрепнала духом. Мисълта за цялата тази операция ме изпълва с тръпка.

— Добре — съгласява се тя, но долавям нотки на колебание в гласа й.

Това ме подсеща за всеки път, когато съм я въвличала в някоя пакост, в която не е искала да участва.

— Мама е оставила бележка — съобщавам, доволна, че мога най-после да я зарадвам с добра новина.

Очите й светват.

— Къде? Какво пише?

— Унищожих я. Не исках някой да я намери. Пишеше: „Спомни си за палмата.“

— „Спомни си за палмата“? Това пък какво значи?

Обзема ме чувство на разочарование. И Тамра не се сеща.

— Не зная, но очевидно е мислела, че това ще ни говори нещо. Сигурна съм, че ще я разгадаем.

— Да — кимва тя.

Гласът й вече звучи по-уверено, не толкова нещастно. Такова облекчение е, че мама е оставила следа — като малък сал в бурно море. Нещо, на което да се опрем. Неподвижният поглед на Тамра се задържа върху мен.

— Кога тръгваме?