Софи Джордан - Гаснеща жарава

— Коя стая ще ми дадеш?

Примигвам смаяно, въпреки че това е типично за него. Винаги директен.

— Предполагам, че ще предпочетеш да спиш в твоята стая. Мога да взема тази на Тамра или на майка ти.

Залива ме чувство на облекчение. Не мога да отрека, че съм се безпокоила от този миг и съм се питала какви ли са очакванията му. Чудех се как ли ще реагирам аз на това ново… нещо между нас.

— Н-на Тамра — предлагам.

Парадоксално, но това, че ще прекарва нощите в стаята на сестра ми, ми се струва някак уместно.

Оставаме на местата си, втренчени един в друг, неподвижни. Между нас обаче прелитат неизказани думи. Известно време си играя с ръцете си. Накрая започвам да извивам пръстите си, докато не изтръпват, останали без кръв.

Има толкова неща, които не разбирам: защо постъпва така, защо не повдига въпроса за близостта ни сега, когато сме обвързани. Аз не съм идиот. Дори да не съм се съгласила доброволно, зная, че ритуалът е свързан с определени очаквания. Още от първия учебен ден в училище ни учат колко е важно да се възпроизвеждаш. Прайдът трябва да оцелява.

Ледогенераторът в кухнята изтрополява и аз едва не подскачам при внезапния шум. Очите му се стрелкат като неспокойна птица, търсеща място за кацане. Осъзнавам, че явно и той е притеснен. Или пък го усещам . Това определено ми се случва за пръв път. Досега не бях виждала Касиан притеснен.

Сигурно е редно да му благодаря, да изразя признателността си към него заради това, че ме спаси от подрязването на крилата ми. Думите засядат в гърлото ми.

Той най-сетне се прокашля. Звукът е силен и стряскащ.

— Зная, че ще ти отнеме време, докато всичко започне да ти изглежда реално.

Отвръщам с втренчен поглед. Време? Той смята, че с времето ще се примиря? Нима някога затворникът свиква с килията си? Или може би смята, че след време ще започна да взимам установилата се между нас връзка насериозно? Ще започна да я считам за нещо повече?

— Зная, че се безпокоиш за тази вечер.

Естествено. Нали сме свързани. Той усеща страховете, които ме объркват. Това ме кара да искам отчаяно да изляза извън тялото си.

— Ще ти дам време, Ясинда. Мога да бъда търпелив. Имаме предостатъчно време за… каквото сметнем за необходимо.

Значи, получавам отсрочка? Но докога? Колко дълго ще мога да го държа на една ръка разстояние? О, Касиан никога не би насилил нещата, но колко дълго мога да се преструвам пред наблюдателните очи на прайда, че сме истински обвързана двойка? Пред Северин?

Колко дълго ще издържа, преди да се поддам и да тръгна по лесния път, да забравя какво желая наистина… коя съм всъщност? Да загърбя Уил?

В ума ми изниква лицето на Уил и отговорът сам се налага, ясен и прост. Никога.

Няма да ми се наложи да се преструвам дълго, че сме истински обвързани. Вдишвам въздух и се изпълвам с увереност. Една седмица. Само една седмица и ще съм свободна.

Пъхвам се в леглото с въздишка. Дебелата ми възглавница ми действа успокоително. Завивката с пълнеж от пух излъчва леко ухание на лавандула и ми напомня за мама. Звездите по тавана още светят в тъмното, след толкова години. Още са тук. Макар татко да го няма. Как се случи всичко? Как изгубих толкова много? Татко. Мама.

Заравям лице във възглавницата и надавам приглушен, накъсан вик. Не и Уил. Него няма да изгубя. Няма да изгубя и сестра си.

Утре. Ще намеря Тамра и ще й кажа всичко. Всичко. Без повече тайни.

Ще й разкажа за плана на Уил да ме чака извън прайда след седмица. Ще я помоля да дойде с мен на срещата. Ще я помоля да избяга с нас. Независимо къде отиваме. Можем да намерим мама.

Мисълта, че ще й изповядам толкова много тайни, ме кара да потреперя. Малко ме е страх да не изгубя и нея. Не бих го понесла.

Вкопчвам се здраво във възглавницата ми, опитвайки се да убедя себе си, че това няма да се случи. Тамра сигурно вече е достатъчно разочарована от прайда и ще се съгласи да тръгне с мен. Те изпратиха мама в изгнание. Едва не подрязаха крилата ми. А сега единственото драки, което тя желаеше за себе си, е обвързано с мен. Как би могла да иска да остане?

Потърквам буза във възглавницата, пъхвам ръка под нея… Пръстите ми напипват шумолящия край на листче хартия.

Сърцето ми започва да бие лудо, когато стисвам листчето в дланта си. Сядам в леглото, светвам лампата, развълнувано отмятам назад мокър кичур коса от очите си, за да виждам по-добре.

Малко парче, откъснато от стар плик за писма. От него ме гледат четири думи, надраскани набързо от мамината ръка.