Софи Джордан - Гаснеща жарава

Крилата ми се размахват, пляскат във въздуха, издигат ме все по-високо. Сякаш се откъсвам от всичко, напрягам сили да се отдалеча колкото може повече от прайда. Притварям очи, вкусвам брулещия лицето ми вятър.

За момент през ума ми преминава мисълта да продължа нагоре, докато не се стопя, не изчезна в небето. И никога повече да не се спусна. Не и на територията на прайда.

Сетне виждам Касиан, чието тяло се издига през мъглата и облаците заедно с моето. Огромните му крила хвърлят отблясъци. Цветът им е по-тъмен от нощта. Мощни платна от оникс с морави отсенки.

Погледът му се задържа върху мен, докато и двамата се издигаме в спирала. И тогава осъзнавам нещо. Той чете мислите ми. Наясно е с всичко, но лицето му не го издава.

И тогава разбирам. Чувствам го дълбоко в гърдите си, където властват огън и жар.

Той би ме пуснал. Да изчезна в нощта, да се гмурна във всепроникващата мъгла и облаците.

Изборът е в мои ръце.

И си представям точно това. Представям си как се спуска долу при прайда, без мен. Изправя се срещу всички, засрамен и изоставен. Естествено, те ще ме търсят. Вероятно няма да стигна много далеч. Всъщност нямам голям шанс.

Изведнъж той спира. Започва да се рее.

Следвам примера му, задържайки се във въздуха.

Заставам срещу него. Разделят ни сантиметри. Нощните облаци се носят под краката и над главите ни. Студени струи пара танцуват около двама ни като охладен пушек.

От време на време успявам да мярна лицето му през пролуките между облаците. Обсидиановите му очи искрят като жарава.

— Няма да е истинско — провиквам се към него.

Гласът ми е пометен от вятъра и не съм сигурна дали ме е чул, докато не ми отвръща:

— Ще е достатъчно истинско.

Достатъчно истинско? За него? Това ли ми казва? Нима смята, че едно обвързване, в което само единият е напълно отдаден, ще бъде удовлетворяващо? И за двамата? Или пък разчита, че между нас ще се зароди връзка, която ще ни държи заедно?

Днес изгубих толкова много. Уил. Мама. Свеждам поглед надолу. Тамра чака далече там долу. И тя е предадена от прайда точно толкова, колкото и аз.

Отново вдигам очи към Касиан. Няма да е истинско. Това няма да е истинско.

Понасям се към него. Това е единственият отговор, от който се нуждае.

Засега трябва да правя това, което изисква моментът.

Очите му добиват меко изражение, когато се прегръщаме — правим онова, което всички дракита са правили през изминалите хилядолетия. Ръцете му ме докосват нежно. Едната му длан почива на гърба ми, между крилата, а другата — на хълбока ми. При това погледът му е все така напрегнат, пронизващ сякаш се старае да запомни всеки детайл от лицето ми, всяка подробност от този миг.

Затварям очи, мъчейки се да забравя. Посвещавам мисълта си на Уил. И на това как ще го видя отново.

Тялото на Касиан е като скала до моето. Разбира се, отгледали са го като воин. Твърд и непреклонен. Чувствам се защитена в обятията му, не съм уплашена нито от властта, нито от силата му.

Долепени един до друг, започваме спускането. Стомахът ми се преобръща, отива в петите. Всичко се случва като насън, като в онзи кошмар. Падам, без да мога да се издигна. Да се спася.

Падам и отникъде не идва помощ.

Отлетяхме двама, приземяваме се слети в едно. Актът на обвързване. Това очакват от нас. Всичко се свежда до това.

Винаги съм считала ритуала по обвързване за романтичен, за нещо специално, което бих споделила с някого някой ден. Но дори и навремето той се мержелееше някъде в необозримото бъдеще. Далечна перспектива. А сега е истински. Случва ми се в същия този момент.

Докато падаме право надолу, ръцете на Касиан ме държат здраво. Вятърът реве покрай нас, когато се завъртаме в шеметен кръг, носейки се към земята. Косата ми се разстила нагоре, над скалпа ми. Дори кичурите на Касиан са открили лицето му и плющят като тъмни ленти над главата му.

Взираме се един в друг, с почти прилепени носове, воят на вятъра оглушава ушите ни като префучаващ товарен влак, а ние се въртим в спирала към очакващия ни долу прайд.

Не само той ме прегръща. Аз съм се вкопчила здраво в него. Краката ни се усукват и преплитат.

В този миг сякаш сме залепени един за друг… сякаш летим към смъртта си. И точно това е смисълът. Този акт символизира смъртта на нашата независимост и началото на нашето обединяване в едно цяло.

Не дишам. Не мога, дори да исках. Летим с невъобразима скорост. Въздухът се движи толкова бързо край нас, че не мога да го поема със свитите си дробове.