Софи Джордан - Гаснеща жарава

Спомни си палмовото дърво.

Това е някаква нишка. Следа. Долепям къса хартия до гърдите си. Очите ми се втренчват напрегнато в тъмната част на стаята ми. Мама е оставила бележката за мен. Опитва се да ми каже къде отива. Къде мога да я намеря!

Но думите нищо не ми говорят.

И все пак се изпълвам с надежда. Извивам крайчеца на устата си в лека усмивка. Мама е някъде там, очаква ме. Нямаше да напише това, ако не е мислела, че ще успея да го разгадая.

Стисвам късчето в ръка. Ще се сетя. Или аз, или Тамра. И заедно ще намерим майка ни. Не съм победена. Северин не ни е победил.

Не виждам Тамра на следващия ден. Нито на по-следващия. Седмицата сякаш пълзи, а с нея расте тревогата ми. Нещо мрачно, неясно изпълва сърцето ми.

Бях забравила, че обичаят повелява наскоро обвързаната двойка да се уедини в дома си и да не се вижда с никого. Двамата не бива да правят нищо друго, освен да опознават новия си съвместен живот. Нещо като меден месец. Такива са очакванията на прайда. И на Северин. И понеже съм се зарекла да се преструвам на покорна и хрисима, нямам избор, освен да играя ролята си.

Членове на прайда идват и си отиват, без да ни се обаждат. Чувам стъпките им, шепота им пред прага, докато оставят храна и дарове на верандата. Правят всичко, за да направят прекарването ни заедно специално.

В последния ден на принудителното ни усамотение излизам на верандата, за да прибера една кошница с прясно опечени хлябове и кексчета, които забелязах Нидия да оставя по-рано, както и кана лимонада, дарена от някого.

С кошница през ръка и прегърнала каната, успявам да зърна някакво движение на отсрещната страна на улицата. Заставам на място и успявам да установя кой е източникът.

Корбин се е облегнал със скръстени ръце на един от стълбовете на верандата си. Зяпа ме, както винаги. Самодоволен и изпълнен с решимост.

Тръсвам глава и се връщам към входната врата. Няма логика да продължава да ме гледа по този начин. Не и след обвързването ми. Той не означава нищо за мен. Би трябвало да го разбира. Да се откаже от глупавата си фиксидея.

Тогава Джабел излиза на верандата и го повиква по име. Забелязвайки, че се е втренчил, проследява погледа му и се смръщва.

Гласът й отеква през улицата. В него съвсем ясно личат нотки на неодобрение. Обвързаните двойки трябва да бъдат оставяни на мира през този период, а зяпането на Корбин явно не се вписва в това правило.

— Корбин — извиква тя по-настоятелно. Когато погледът й среща моя, устата й се изкривява в нещо като усмивка.

Обвързана съм с Касиан. В нейните очи съм доказала предаността си към прайда. Сега съм част от нейното семейство. Може би това намалява болката от загубата на Мирам.

Заповядва на сина си да влезе вътре. Той обаче не помръдва. Само ме гледа с онзи лаком поглед, от който ме полазват тръпки. Но сега съм отдадена на братовчед му и не може да се домогва до мен.

Тогава защо? Няма как да знае, че всичко е фарс. Няма откъде. И все пак ме гледа.

Обръщам му гръб и влизам в къщата. Кожата ми е настръхнала — все още усещам върху себе си наблюдателните му очи.

С Касиан се храним в мълчание. За последно ядем сами. После се опомням и осъзнавам, че всички останали вечери през тази седмица ще бъдат еднакви. Той. И аз. Насаме.

През деня всеки ще тръгне по своя път, ще изпълнява задълженията си, ще общува с другите, ще живее. Но вечерите ни са запазени само за нас. Кожата ми изтръпва, дълбоко под нея се размърдва огънят.

Докато не избягам, естествено.

— Имаш ли планове за утре?

— Ще се виждам със сестра ми — отвръщам съвсем искрено, преди да се усетя, че може би не бива да споменавам името й.

Той кимва, стържейки по чинията със зъбците на вилицата си.

— Може би трябва да дойда с теб…

— Не мисля, че е добра идея — отрязвам го.

Отново кимва бавно, осмисляйки думите ми.

— Добре.

Бодвам парче риба в чинията си. Не искам да се навърта наоколо, докато разказвам на сестра ми за планираното бягство с Уил и докато я увещавам да дойде с нас.

— Засега — додава той.

Вдигам смръщен поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога вечно да се крия от сестра ти. Трябва да уредим отношенията си — обяснява Касиан.

— Смяташ, че е възможно? — питам го, впервайки поглед в него. — Че можеш да оправиш нещата с Тамра?

Той изкривява лице в гримаса, раздвижва се на стола.

— Надявам се. Тя ти е сестра, а аз съм твой…

Пронизвам го с очи. Не го казвай! Не сме такива! Ти не си моят избраник !