Софи Джордан - Гаснеща жарава

Изведнъж облаците се разреждат. Мъглата и изпаренията отслабват. Сантиметри, преди да се разбием в твърдата повърхност на земята, разперваме крила, изпъваме се и кацаме меко във вътрешността на кръга от сапфири.

Заедно. Прегърнати. Като обвързани дракита.

Не забелязвам сестра ми никъде по време на последвалото пиршество. Постоянно съм заобиколена от тълпа, за мен се вдигат наздравици, поднасят ми храна, обсипват ме с благопожелания.

Сякаш не бях коленичила на ешафода преди часове с резачи зад гърба ми. Сега съм се доказала. Обвързването с Касиан убеждава моя прайд — най-сетне — че съм една от тях. Дори все още да не ми вярват напълно, имат доверие в процеса на обвързване… и в Касиан.

По време на празненството търся Тамра, но от нея няма и следа.

Имам нужда да я видя. Да се уверя, че е добре. Че не ми се сърди. Усещам лицето си изопнато, очите ме болят.

— Ела — тихо казва Касиан, ставайки от дългата трапеза, край която сме седнали. Едрата му ръка обгръща моята. Усещам загрубялата му от работа длан. — Късно е.

Напускаме заедно пиршеството, изпращат ни със закачливи протести. Преди това забелязвам Северин, който пие и се усмихва. Явно е забравил за дъщеря си. Погледът му среща моя и той вдига чаша в безмълвен тост, доволен, че вече съм част от семейството му, най-после под негов контрол.

Смята, че е победил. Че аз съм победена.

— Тръгвате ли вече? — изпречва ни се Корбин на пътя.

— Ясинда е уморена. Имаше тежък ден — отвръща Касиан с непроницаем глас.

Корбин гледа предизвикателно братовчед си, цепките на зениците му вибрират.

— Сигурен съм, че гориш от нетърпение да я завиеш.

Дъхът ми излиза със съсък. Схващам намека и ме обзема тревога. С Касиан вече сме обвързани.

— Мери си приказките! — предупреждава Касиан с плътен глас. Ръката му леко стисва моята. Усещам гнева му с пълна сила, надвиснал като тежък черен облак. Нещо повече от гняв. Собственическо чувство, нужда .

Потрепервам от връхлитащите ме усещания и издърпвам ръката си от неговата. Отчаяно искам да прекратя допира, да направя каквото и да е, само и само да отслабя връзката помежду ни. Значи това било? За това е говорила мама — за такава връзка? Дали ще останем завинаги нещо като емоционални барометри един за друг. Направо страхотно.

Корбин пуска широка усмивка и отстъпва настрана.

— Разбира се.

След като улавя отново ръката ми, Касиан отминава братовчед си с твърда стъпка, водейки ме със себе си.

Следвам го, вцепенена. Дано успея да не го допускам в душата си и едновременно е това да не издавам себе си. Краката ми се движат машинално. Едва когато стъпваме на верандата ми, осъзнавам къде сме.

— Това е моята къща — отбелязвам.

— Баща ми каза, че ще живеем тук.

Премигвам с безразличие и се оглеждам наоколо. Тук ли ще живея с Касиан? В дома, в който съм израснала?

И най-сетне схващам идеята. Тук вече не живее никой. Татко отдавна го няма. Тамра се е настанила у Нидия. Северин се погрижи да изпъди мама. Тук съм само аз. Вече обвързана с партньор.

Взирам се във входната врата сякаш ми е непозната. И сигурно е така. Къщата вече не ми принадлежи. Тя е на Касиан. И косвено — на Северин.

Един непознат нов свят ме очаква от другата страна на вратата. Бъдеще с Касиан.

Стомахът ми се бунтува, в него кипи киселина. Не. Това не е моето бъдеще. Не желая то да ми бъде натрапено. Моето бъдеще си е мое. Също и изборът ми. А той включва Уил. Сега съм сигурна в това повече от всякога.

Тръсвам глава. Как можах да му кажа, че не сме един за друг? Уил е моят избраник. Единственият. Без значение какъв е той, каква съм аз…

Ще намеря начин да бъда отново с него.

Касиан отваря вратата и влизаме в къщата заедно.

24

Въпреки късния час решавам да си взема вана. Оставям се на въздействието на топлата вода, която облекчава и успокоява изтощените ми насилени мускули. Бавя се нарочно, кисна във водата, дълго след като кожата ми се е сбръчкала. Признавам пред себе си, че не само желанието да отпочина ме задържа в банята.

От другата страна на вратата не се чува нищо. Излизам от водата, подсушавам се и напускам убежището си, готова да застана лице в лице с Касиан. На езика ми напират хиляди думи.

Надниквам в спалнята си и с облекчение установявам, че не е там. Разтреперана тръгвам по коридора и влизам във всекидневната. При появата ми фигурата му се отделя от дивана.

Погледът му се плъзва по мен, задържа се за кратко върху мократа ми коса, спускаща се върху раменете ми. Преди още да съм казала нещо, той ме пита: