Кийра Кас - И заживели щастливо

– Така се е грижел за нея. Носел е обувки с протрити подметки, но редовно ù е купувал портокали. Мама обича портокали. Когато боледувала, той вършел и нейната работа, и своята, лишавайки се от сън с дни наред.

А мама? Семейството ù я изоставило. Отказала се от чистия, подреден живот заради апартамент, пръскащ се по шевовете от деца. Когато татко почина, тя продължи да се жертва за нас.

Аспен замълча, вероятно натъжен за нея или баща си. Или просто за себе си.

Лекият трепет в долната му устна ме накара да заплача отново.

– Ето това е единственият вид любов, който някога съм разбирал. Обичаш ли някого, жертваш се за него. А аз отказвах да го правят за мен – натърти той, забивайки показалец в гърдите си. – Исках аз да съм героят. Двамата с Америка постоянно спорехме по въпроса. Тя беше готова да падне с една каста по-надолу заради мен, но аз не можех да ù позволя. Настоявах само аз да се жертвам, да ни осигурявам прехрана, да я браня.

И то само за да открия, че всъщност съм го правел, без да правя каквото и да било – той вдигна ръце и ги отпусна до тялото си, сякаш беше страшно уморен. – А ти навярно нямаш представа – пророни после, – че стори същото за мен.

Образът му се размиваше през сълзите ми.

– Какво искаш да кажеш?

Той преплете пръсти с моите.

– Всяка твоя дума, всяко твое дело е предизвикателство за мен. Предизвикателство, което ме променя. Ти мислиш, че вървиш по земята, нали, Луси? Аз пък мисля, че летиш. Виждаш се в униформа? Аз те виждам с наметало на героиня. Защото си точно такава, Луси. Героиня със скромна, но истинска душа.

Забих поглед в земята. Никой не бе говорил така за мен. Та аз бях просто прислужница. Шестица. Незначителна пионка.

Пръстите му се разплетоха от моите и обгърнаха брадичката ми, молейки ме – не, принуждавайки ме – да го погледна. Подчиних се.

– Ето защо не можеш да се откажеш сега. Героите не се отказват.

Прехапах вътрешността на бузите си в опит да сдържа напиращата върху лицето ми усмивка.

– Ти ме направи по-добра. И искам да съм по-добра заради теб. Искам да съм по-добра с теб.

Повдигнах се на пръсти и долепих челото си до неговото.

– Но ти вече си достатъчно добър, Аспен. Точно такъв, какъвто си.

Дъхът му секна.

– Значи ли това, че ми прощаваш?

Замислих се за момент.

– Искам да съм твоя. Знаеш го. Знаеш го от самото начало.

Той се усмихна широко и някак дяволито.

– Вярно е. Никога няма да го забравя.

– Нито пък аз.

Няколко часа след като лейди Америка обяви, че ще остане в двореца и ще се бори за победата, реших аз също да се боря. Когато същата вечер срещнах Аспен по време на патрула му, го поканих на вечеря, макар и доста нескопосано. Той ме изгледа толкова шокирано, че едва не хукнах в обратната посока… Но тогава той каза „да“. В онзи момент реших да бъда напълно откровена с него. За тревогите си, за надеждите и чувствата си.

Аспен обаче…

Отдръпнах се назад и вперих поглед дълбоко в очите му.

– Обичам те, Аспен. Не съм била по-уверена за нищо друго в живота си. Но не мога да бъда с теб, ако още си свързан с лейди Америка.

Той кимна.

– Признах ти, че винаги ще я нося в сърцето си и това е самата истина. Прекалено близки сме били, за да я забравя. Но ти притежаваш всяка частица от мен. И мога да ти обещая едно – утре сутрин, каквото ще да става, ще реша въпроса веднъж завинаги.

Не се съмнявах в думите му. Щях да му простя за грешките, а той на мен – за гнева ми – и утре щяхме да започнем наново. Защото имахме толкова много време пред себе си.

– Моля те, не ме разочаровай – прошепнах.

– За нищо на света – закле се той и допря устни до моите.

Искаше ми се да остана в прегръдките му цяла нощ, да усетя цялата сила на обещанието му. Аспен ме притисна към себе си и целият свят стана красив и безопасен.

Тихо подсвиркване привлече вниманието ни.

– О, здравейте, страж Ейвъри – скалъпих аз, отръпвайки се от Аспен, като загладих роклята си с длани. – Ние със страж Леджър, ъм, ние просто… Ъм…

Погледнах Аспен, който стоеше с усмивка на лице.

– Вижте какво, надушил съм ви още преди седмици, така че няма нужда да ми се обяснявате – подхвърли ухилено страж Ейвъри и тръгна през общата стая.

– Към леглото ли си се запътил? – попита го Аспен.

Той махна с ръка в празното пространство.

– Всички сме на работа, забрави ли? Забравих си колана, така че отивам да си го взема, а после веднага се връщам на поста си. Официалното обявление ще се състои на сутринта и няма време за почивка.