Миро_Д - Unknown

Тя се спусна след него, както никога не бе правила с Ланс.

— На една празноглава звезда може да й се размине брак в Лас Вегас, който трае по-малко от двайсет и четири часа, но не и на нас двамата. Дай ми малко време да помисля.

— Никакво мислене няма да ни помогне да се измъкнем от тази каша. – Той се отправи към телефона до дивана.

— Пет минути! Това е всичко, което ми е нужно. – Тя посочи към телевизора. – Докато чакаш, можеш да погледаш някое порно.

— Ти гледай порно. Аз трябва спешно да изкопая някой пиар.

Тя заобиколи скорострелно дивана и отново сложи ръце върху телефона.

— Не ме принуждавай да хвърля и този в тоалетната!

— Не ме принуждавай да те вържа, да те заключа в дрешника и да хвърля вътре запалена клечка кибрит!

В момента дори това не й се струваше толкова ужасна перспектива. И тогава…

Осени я невъзможна идея.

Идея, която бе много по-страшна от всеки убийствен план, който Брам можеше да измисли…

Идея толкова непоносима, толкова отвратителна…

Джорджи се отдръпна от телефона.

— Трябва да пийна.

Брам размаха слушалката пред лицето й.

— Керосинът гори по-силно и по-бързо. – Тя навярно изглеждаше също толкова зле, колкото се чувстваше, защото той не започна веднага да набира номера. – Какво ти става? Няма да започнеш да повръщаш, нали?

Де да беше толкова просто. Младата жена преглътна с усилие.

— С-само ме изслушай, става ли?

— Давай по-бързо.

— О, господи… – Краката й започнаха да се подгъват и тя се свлече в креслото от другата страна на дивана. – Има един… – Стаята се завъртя около нея. – Може би има един… начин да се измъкнем.

— Напълно си права. Обещавам, че ще поръчам веднъж месечно да носят свежи цветя на гроба ти, както и за рождения ти ден и за Коледа.

Джорджи не можеше да го погледне, затова се вторачи в гънките на сивия си панталон.

— Ние бихме могли… – Прокашля се и мъчително преглътна. – Бихме могли да о-останем женени.

В стаята се възцари плътна тишина, с нож да я режеш, прекъсната от пронизителното писукане на слушалката, останала твърде дълго извън гнездото.

Дланите й се изпотиха, страните й пламтяха. Той върна слушалката на мястото й.

— Какво каза?

Тя преглътна отново и се опита да се стегне.

— Само за… за една година. Можем да останем женени за една година. – Думите излизаха с хриптене, сякаш ги изкарваше през къзу*. – След една… една година, смятано от днес, ще обявим, че… че сме осъзнали, че е по-добре да останем добри приятели, отколкото съпрузи, и сме решили да се разведем. Но винаги ще се обичаме. И… това е най-важното. – Мислите й се стрелкаха напосоки, ала тя успя да се съсредоточи. – Ние… трябва да се постараем да ни виждат заедно пред хората. Щастливи, засмени, забавляващи се на воля, така че нито един от двама ни да не може да бъде обрисуван като… – Спря се навреме, преди да каже „жертва”. – Да не бъде обрисуван като злодей.

[* Музикален инструмент, играчка. – Б.пр.]

Накъсаните фрази и хаотичните образи в главата й постепенно се подреждаха в стройна схема, като епизод от ситком.

— Постепенно в пресата ще плъзнат слухове, че съм започнала да те засичам с някоя от приятелките си, а ти си ме виждал с неколцина от кретените, с които се мотаеш. Всичко ще бъде мирно и кротко, като между двама приятели. Също като при Деми и Брус. Без драми и скандали.

И главното – никакво съжаление. Това беше най-важната част, единствената, която щеше да я крепи по време на този фарс. Никаква жалост към бедната нещастна Джорджи Йорк с разбитото сърце, неспособна да задържи любовта в живота си.

Брам все още не се бе отърсил от първоначалния потрес.

— Ще останем женени? Ти и аз?

— Само за една година. Това е… разбирам, че не е идеалният план – доста слабо определение, което вцепененият й мозък едва успя да изстиска, – но имайки предвид обстоятелствата, мисля, че е най-доброто, което можем да сторим.

— Но ние се ненавиждаме един друг!

Вече не можеше да се откаже. На карта бе заложено всичко. Репутацията й, кариерата й, и най-вече наранената й гордост…

Дори повече от гордостта. Гордостта беше повърхностна емоция, а сега ставаше дума за нещо много по-дълбоко, което се отнасяше до личността й, до същността на характера й. Налагаше се да признае горчивата истина, а именно, че нито веднъж през целия си живот не бе взела дори едно самостоятелно решение. Баща й насочваше всяка стъпка в кариерата и личния й живот, диктуваше всичко – от ролите, които трябваше да приеме, до външния й вид и дрехите. Той дори я бе запознал с Ланс, който на свой ред бе определил кога ще се оженят, къде ще живеят и хиляди други неща. Ланс бе заявил, че двамата няма да имат деца, и пак той бе произнесъл окончателната присъда, слагайки край на брака им. Трийсет и една години Джорджи позволяваше на други хора да чертаят съдбата й и вече й бе дошло до гуша. Можеше или да продължи да живее, подчинявайки се на чужда воля, или да прокара свой собствен път, колкото и криволичещ и труден да е.