Миро_Д - Unknown

През цялата вечер той беше изключително внимателен към нея – съвършеният джентълмен, но Лора беше прекалено нервна, за да се храни. Докато останалите гости на масата бяха заети с оживени разговори, тя се наведе към Пол.

— Благодаря, че ме покани. Задължена съм ти.

— Трябва да признаеш, че срещата с Джорджи не беше толкова неловка, колкото се опасяваше.

— Само защото дъщеря ти е превъзходна актриса.

— Престани да я защитаваш. Тя те уволни.

— Трябваше да ме уволни. А вие двамата през цялата вечер не спряхте да се усмихвате един на друг, така че не ми се прави на корав пич.

— Просто си поговорихме. Това е всичко. – Той посочи ъгълчето на устата си, за да й покаже, че се е изцапала.

Засрамена, Лора грабна салфетката, но не уцели мястото и се наложи Пол да изтрие устните й със своята.

Когато отдръпна ръката си, Лора грабна чашата с вода.

— Трябва да е бил велик разговор.

— Такъв беше. Напомни ми да ти го разкажа следващия път, когато съм пиян.

— Не мога да си те представя пиян. Самодисциплината ти е прекалено силна.

— Случвало се е.

— Кога?

Тя очакваше да подмине въпроса й, но той не го направи.

— Когато съпругата ми умря. Напивах се всяка нощ, след като Джорджи заспеше.

Това беше Пол Йорк, когото Лора тепърва започваше да опознава. Дълго го изучава изпитателно, сетне попита:

— Каква беше съпругата ти? Не е нужно да ми отговаряш, ако не желаеш.

Той остави вилицата си.

— Тя беше невероятна жена. Блестяща. Забавна. Безкрайно добра. Не я заслужавах.

— Тя навярно не е била на същото мнение, иначе е нямало да се омъжи за теб.

Пол изглеждаше малко смутен, сякаш толкова бе свикнал да се смята за недостоен за жена си, че не можеше да си представи да е другояче.

— Когато умря, наскоро бе навършила двайсет и пет – промълви той. – Съвсем млада, почти момиче.

Лора нервно затъркаля перлите между пръстите си.

— И ти още я обичаш.

— Не и по начина, който си мислиш. – Той докосна с десертната лъжичка миниатюрното захарно имение на семейство Скофийлд, надвиснало леко над чинията му. – Предполагам, че двайсет и пет годишният мъж, който все още живее някъде в мен, винаги ще я обича, но това беше много отдавна. Тя беше страшно разсеяна. Случваше се да откривам ключовете на колата в хладилника, а понякога в чантата й. Не се интересуваше от външността си. Това ме подлудяваше. Винаги губеше копчета или късаше разни неща…

По гърба на Лора полазиха тръпки.

— Трудно ми е да си те представя с такава жена. Жените, с които излизаш, са толкова елегантни.

Той сви рамене.

— Животът е изтъкан от безпорядък. Но аз винаги се опитвам да открия някакъв ред.

Тя сгъна салфетката в скута си.

— Но не си се влюбил в никоя от тях.

— А ти откъде знаеш? Може би съм се влюбил и съм бил отхвърлен.

— Едва ли. Ти си Гран При във всички залагания на бившите съпруги. Надежден и порядъчен, умен и красив.

— Бях прекалено зает с кариерата на Джорджи, за да се оженя отново.

Лора долови в думите му упрек към самия себе си.

— Ти си отгледал прекрасна дъщеря и през годините си направил толкова много за нея – изтъкна тя. – Чувала съм най-различни истории. Като дете Джорджи не могла да устои пред микрофон и балетни пантофки. Престани да се измъчваш от несъществуваща вина.

— Тя обичаше да се изявява пред публика. Случвало се е, ако за миг я изпусна от поглед, да се качи на масата и да танцува. – По лицето му пробяга сянка. – Но при все това не биваше толкова да я притискам. На майка й никак нямаше да се понрави.

— Хей, лесно е да критикуваш, когато наблюдаваш от небесната висота, докато някой друг носи цялата тежест.

Лора имаше дързостта да се пошегува със святата му жена и лицето му тутакси доби студено и затворено изражение. В миналото тя щеше да стори всичко по силите си, за да замаже непростимия гаф и да измоли прошката му, но сега не мигна дори когато Пол мрачно смръщи вежди. Вместо това се наклони напред и прошепна:

— Остави миналото там, където му е мястото – в спомените.

Той рязко вдигна глава, а гневните искри в очите му я пронизаха като куршуми.

Тя срещна смело погледа му.

— Крайно време е.

Затварянето в себе си беше обичайното оръжие на Пол Йорк и тя очакваше да се оттегли в черупката си, ала той не го направи. Ледът в очите му се стопи.

— Интересно, Джорджи ми каза същото.

Той вдигна салфетката, която Лора бе изпуснала, и я удостои с продължителен поглед, от който дори костите й омекнаха.