Брет Елис - Американски психар

– Ще успеем бе, не бой се – успокоява ме той.

– Добре де, ама ако не стане, какво ще кажеш за някой японски ресторант? – предлагам малко по-сговорчиво.

– Има един много готин бар за суши в Горен Уест Сайд.Жесток е. Готвачът е бил в "Изоито". Страхотни препоръки му дават в "Загат".

– Бейтмън, знаеш, че мразя японците – крещи в лицето ми Карутърс с ръка зад ухото. – Мамка им на тия жмички!

– Какви ги говориш бе? – викам в отговор.

– Знам, знам – маха той с ръка. – Те пестят повече от нас и не правят толкова много изобретения, но знаят как да крадат това, което ние сме измислили, да го подобрят и да ни го натикат после в задниците!

Втренчвам се в него и направо не мога да повярвам, че казва това, после се обръщам към сцената, където китаристът бяга в кръг, а Боно е разперил ръце и препуска от единия до другия край. Пак поглеждам към Луис, лицето му още е зачервено от гняв, очите му са се ококорили, по устата му е избила пяна, мълчи като риба.

– Какво общо има това с кухнята? – питам истински зачуден. – Избърши си устата.

– Мразя японските кулинарни изгъзици – крещи той и прави отвратена гримаса. – Сурова риба и какви ли не боклуци.

– Карутърс...

Изведнъж спирам, втренчен отблизо в лицето му, дори не се сещам какво щях да му казвам.

– Какво, Бейтмън? – навежда се той към мен.

– Абе направо ме убиваш с твоите глупости – надвиквам музиката и крясъците. – Защо не си запазил маса за по-късен час? Сега ще трябва да чакаме, докато се освободи някоя.

– Какво? – провиква се и той, свил шепа около ухото си, сякаш това му помага да чува по-добре.

– Ще чакаме бе! – крещя още по-силно.

– Това не е проблем.

Вокалистът на групата протяга ръка към нас от сцената, но аз му махам да се разкара.

– Така ли мислиш, Луис? Грешиш. Осрал си работата – обръщам се към Пол Оуен, който също изглежда отегчен, затиснал с две ръце ушите си, но все пак успява ди разговаря за нещо си с Кортни.

– Няма да чакаме бе – вика Луис. – Обещавам.

– Не обещавай нищо, смотаняк такъв. Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?

– Не ми се сърди, Патрик – моли се Луис. – Всичко ще е точно.

– Добре де, стига толкова. Чуй сега: Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?

Карутърс първо поглежда към него и после ми отговаря:

– Сигурно. Чух, че Ашли имала хламиди.

– Ще говоря с него – извиквам му, надигам се и се прехвърлям на празния стол до Оуен.

Но щом сядам, нещо необичайно на сцената привлича вниманието ми. Боно е прекосил сцената зад гърба ми, сега клечи на ръба ѝ, точно срещу мен, и се е вторачил право в очите ми. Облечен е в черни джинси (вероятно " Китоно"), сандали и кожена жилетка без риза отдолу. Кожата му е бяла, покрита с капки пот, тялото му не е от най-тренираните, всъщност не се забелязва по-изпъкнало мускулче по него, освен ако не е скрито под оскъдната окосменост на гърдите му. На главата си е нахлупил каубойска шапка, косата му е опъната назад, стегната в опашка. Реве някакъв стих, който чувам ясно: A hero is an insect in this world [17]. Едва забележимо самодоволство грее на лицето му и постепенно става все по-изразено. Точно тогава червена светлина залива сцената зад него и някакво страхотно чувство, по-скоро проникновение, изпълва гърдите, тялото, съзнанието ми, сърцето ми затуптява по-бързо и за миг ми се струва, че невидима връв, тръгваща от Боно, се увива около мен, публиката сякаш изчезва, а музиката забавя ритъма си и леко затихва, стадионът е празен, музикантите чезнат в мъгла и на сцената остава само Боно...

После изведнъж всички се връщат по местата си, музиката отново гръмва в ушите ми, Боно се обръща с гръб към мен и ме оставя съвсем изтръпнал, със запалено лице и болезнена ерекция между краката, със здраво стиснати юмруци. Но всичко спира, щом светлините на сцената се превключат на бяло. Боно вече е в другия ѝ край, усещането, че някой прекарва гребен по мозъка ми, изчезва сега повече от всякога ми се ще да разбера нещо поне за счетоводните сметки на "Фишър", поверени на Оуен. Тази информация ми се струва жизнено важна, по-логична от връзката, която усетих между себе си и Боно. Той вече чезне и се отдалечава от мен, а аз се обръщам към Пол Оуен.

– Хей! – провиквам се. – Как е?

– Виж ги ония копелета ей там... – Той завърта очи към няколко сценични работници, скупчили се в края на първия ред, които оглеждат тълпата и разговарят оживено помежду си. – Преди малко сочеха към Ивлин, Кортни и Ашли.

– Какви са те? Да не са от "Опенхаймер"?