Брет Елис - Американски психар

– Не – крещи в ухото ми Оуен. – Мисля, че са от ония, дето примамват мацки зад сцената, за да ги чукат музикантите.

– Стига бе! На мен по ми приличат на хамали от "Барни".

– Слушай какво ти казвам. Наричат ги координатор по тънката част.

– Откъде ги знаеш тия работи?

– Братовчед ми е директор на "Всичко, което ни трябва от Ада".

– Не те ли е яд, че ги знаеш?

– Какво? – крещи той.

– Още ли водиш сметките на "Фишър"?

– Дааа – реве той. – Голям късмет извадих, нали, Маркъс?

– Страхотен – съгласявам се. – Как ги докопа?

– Абе нали бях взел сметките на "Рансъм" и нещата просто си се натъкмиха от само себе си – безпомощно свива рамене копелето му ниедно. – Нали знаеш как става?

– Жестоко!

– Да бе, паднах си на оная работа – крещи той в отговор, после се обръща към две дебели селяндурки от Ню Джързи, седнали зад нас, които си подават една на друга цигара от "трева", увили тлъстините си с ирландски национален флаг. – Ей, я загасете тоя фас! Увоняхте ми душата.

– Искам я! – крещя, загледан в идеалния път, разделящ косата му, дори темето под косата му има тен.

– Какво искаш? – чуди се той. – Марихуана ли?

– Не. Нищо – извиквам с пресъхнало гърло и се връщам на мястото си, зазяпвам се с празен поглед в сцената и започвам да гриза палеца си, което праща по дяволите вчерашния ми маникюр.

Тръгваме си веднага щом Ивлин и Ашли се връщат, а по обратния път към Манхатън, в бързината да стигнем навреме в "Брюксел", отваряме още една бутилка шампанско. Рейгън още си приказва по телевизията, а Ивлин и Ашли ни разказват как двама свалячи ги пресрещнали пред дамската тоалетна и ги поканили зад кулисите. Обяснявам им какви са и какво са искали от тях.

– Божичко! – възкликва Ивлин. – да не искаш да кажеш, че са се опитвали да ме координират по тънката част?

– Бас държа, че на Боно пишката му е мъничка – обажда се Оуен, зазяпан навън. – Нали е ирландец.

– Дали си имат автомат за банкноти зад сцената? – пита Луис.

– Ашли! – пищи Ивлин. – Чуваш ли, можеше да ни излезе късметът.

– Още шампанско? – обръща се Кортни към Луис.

Четвъртък следобед

...и се опомням в телефонна будка на някакъв ъгъл в града, къде точно – не знам, но съм плувнал в пот и ужасна болка пулсира в главата ми, гризе ме силно безпокойство, преравям джобовете си за валиум, ксанакс или халцион, каквото и да е, но намирам само три таблетки нуприн в кутийката за лекарства "Гучи", изсипвам ги в устата си и ги преглъщам с диетична пепси-кола, за която нямам спомен как е попаднала в ръцете ми – не мога да кажа, дори животът ми да зависи от това. Забравил съм и с кого съм обядвал днес, и по-важното – къде. Не бях ли с Робърт Ейлс в "Бийтс"? Или с Тод Хендрикс в "При Урсула", ново бистро на Филип Дънкан Холмс в Трибека? А не бяхме ли с Рики Уоръл в "Декември"? Не е изключено да съм бил с Кевин Уебър в "Контра" в Сохо. Какво ли ядох – сандвич с яребиче месо във френско хлебче или салата от цикория със сос от миди? "Да пукна, ама не помня!", простенвам. Дрехите ми – ленено-копринено спортно сако, памучна риза, широки ленени панталони в цвят каки, всичко от "Мацуда", копринена вратовръзка с емблемата на "Мацуда" и колан от "Коуч Ледъруеър" – са подгизнали от пот, затова свалям сакото и с него избърсвам лицето си. От телефонната слушалка продължава да се чува сигнал "свободно", но не знам чий номер съм набрал. Вися си в будката на ъгъла с очила "Рейбан", подпрени на челото ми малко накриво, и изведнъж чувам познат звук в слушалката – тихия глас на Джийн, която се опитва да надвика шума от постоянното задръстване на Бродуей. Тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс" бе на тема "Може ли аспиринът да спаси живота ви?".

– Джийн? – проплаквам. – Ало? Джийн?

– Патрик? Ти ли си? – чувам гласа ѝ. – Ало?

– Джийн, трябва ми помощ – изкрещявам в слушалката.

– Патрик?

– Какво?

– Обади се Джеси Форест, запазил е маса за осем часа довечера в "Мелроуз", а Тед Мадисън Джейми Конуей искат да пиете по едно в "При Хари". Патрик? Къде си?

– Джийн? – въздъхвам и си избърсвам носа. – Не мога...

– А, и Тод Лодър се обади, всъщност не... май беше Крис... Не, не, Тод Лодър беше. Да, той се обади.

– О, не – простенвам и разхлабвам възела на вратовръзката си, августовското слънце направо ме разтапя, – какви ми ги разправяш, твойта мама?

– Не в "Панорама", Патрик. В "Мелроуз" е запазил маса. Не в "Панорама".

– Какво да правя? – извиквам ѝ.

– Къде си, Патрик? Нещо не е наред ли?