Брет Елис - Американски психар

– Вижте, имам запазена маса. Казвам се Бейтмън. Знаете ли къде е салонният управител? Приятел съм на Джеки Мейсън.

– Ще ви настаня – отговаря ми тя с въздишка. – Не ви е била необходима резервация.

Тя измъква отнякъде картата с менюто и ме повежда към една отвратителна маса в дъното на закусвалнята до кенефите, но аз измъквам листа от ръката ѝ и се връщам назад, сядам в първото сепаре до прозореца, направо съм поразен от ниските цени. "Да не е някакъв номер?", мисли си и тогава усещам, че приближава келнерка, и без да вдигам очи към нея, поръчвам:

– Хамбургер със сирене. Искам хамбургер със сирене, ама леко затоплен.

– Съжалявам, господине – отговаря тя. Няма сирене.

– Кашер.

Изобщо не схващам за какво ми говори и правя нова поръчка.

– Добре. Тогава един кашербургер, но да е със сирене, може и от "Монтърей Джек" да сложите и... О, не, какво има? – питам, усещайки, че пак става засечка.

– Няма сирене, господине – повтаря тя. – Кашер...

– Еба ти кошмара. Еврейска пачавра – мънкам си под носа, а на глас добавям: – Добре де, може и с домашно сирене. Само ми донесете нещо.

– Ще повикам управителя – казва тя.

– Викайте когото си искате. Но междувременно ми дайте нещо за пиене.

– Какво да бъде?

– Мм... ванилов... млечен шейк...

– Няма млечен шейк. Кашер – отвръща тя. – Ще доведа управителя.

– Не, чакай.

– Господине, ще доведа управителя.

– Абе какви са тия изгъзици, мамицата ти?! – побеснявам и удрям по кредитната карта, която от самото начало лежи на мазната маса.

– Няма мляко. Кашер – повтарят стиснатите устни на тая нещастница, една от милиарди като нея на планетата.

– Тогава ми донесете скапания си... ванилов... малц! И изревавам яростно и слюнките ми опръскват менюто. – Двойно по-гъст!

Тя тръгва да доведе управителя и когато се появява с него, виждам, че е абсолютно копие на келнерката, само плешив. Скачам от пейката и се развиквам:

Еби се в гъза, мръсен чифутин такъв! – И изхвърчам от закусвалнята на улицата, където...

Клуб "Йейл"

– Какви са правилата за плетена жилетка?

Ван Патън отправя въпроса към цялата маса.

– Какво имаш предвид?

Макдърмот въпросително извива вежди нагоре отпива от водката "Абсолют".

– Да – казвам и аз. – Поясни!

– Ами това де, само за неофициални случаи ли се слага...

– Или може да се носи и с костюм? – довършвам вместо него.

– Точно така – усмихва ми се той.

– Ами виж сега, според Брус Бойър... – започвам.

– Чакай – прекъсва ме Ван Патън. – Той не беше ли в "Морган Стенли"?

– Не. Не е там.

– Да не е някой сериен убиец? – подозрително под хвърля Макдърмот. – Само недей пак да ми говориш за сериен убиец, Бейтмън. Още един, и ще ме довършиш.

– Не, Макдърво, не е сериен убиец – заявявам, обърнат към Ван Патън, но преди да продължа, се извръщам към Макдърмот. – Лазиш ми по нервите.

– Да, ама всеки път ни сервираш по някой такъв – оплаква се Макдърмот. – И то с такъв поучителен тон, че да му призлее на човек. Хич не искам и да знам нито за Сина на Сам Незнамкойси, нито за Хилсайдските удушвачи, нито за Тед Бънди, а пък за Федърхед не искам и да чувам.

– Федърхед ли? – интересува се Ван Патън. – Кой е пък той? Името му звучи адски зловещо.

– Искаше да каже Ледърфейс – уточнявам през зъби.

– Ледърфейс. Тексаското клане.

– Ооо – ухилва се Ван Патън учтиво. – Разбира се.

– Той наистина е бил адски зловещ – добавям.

– Добре де, кажи сега какво е правил този Брус Бойър – обажда се Макдърмот, въздиша и поглежда нагоре.

– Да не ги е драл живи? Или ги е оставял да умрат от глад?Сигурно е скачал отгоре им? Хранил е с тях кучетата? Е?

– Какво да ви разправям, смотаняци такива – поклащам глава и добавям загадъчно: – Направил е нещо къде-къде по-страшно.

– Какво например? Да не би да ги е водил на вечеря в новия ресторант на Макмейнъс? – пита Магдърморт.

– Да бе, това може да те довърши – съгласява се Ван Патън. – Ти ходи ли? Пълна скръб.

– Яде ли от вретеното им? – пита го Магдърморт

– Абе остави вретеното – отговаря Ван Патън потресен. – Ами интериорът? А какво ще кажеш за покривките? Бедна ми е фантазията.

– Обаче опита ли вретеното? – настоява Макдърморт.

–Разбира се, и вретеното, и печения гълъб и моруната – изрежда Ван Патън.

– Ей! – плясва се по челото Макдърмот – аз пък забравих за моруната.

– Според рецензията на Милър в "Таймс"трябва да си от- качен, за да не си поръчаш вретено или моруна.