Брет Елис - Американски психар

Вдига дясната си ръка и ме погалва по лицето. Стоя като закован с протегнати напред ръце и сключени около врата пръсти.

– Божичко, Патрик – прошепва Луис. – Защо тук?

Пръстите му си играят с косата ми. Обръщам се настрани, на стената на кабината някой е издраскал надпис:

" Едуин прави разкошни минети". Застинал в това положение, зяпам разкривените букви и рамката около тях, сякаш в нея е скрит отговор или някаква истина. Едуин? Кой е Едуин? Тръсвам глава, за да се отърва от тези мисли, и отново се обръщам към Луис, на чието лице е цъфнала ужасна любвеобилна усмивка. Опитвам се да го стисна по-здраво, чак лицето ми се изкривява от напрежение, но не мога да го направя, пръстите не ми се подчиняват,ръцете ми – също, стоят смешно опънати напред, без да има защо.

– Забелязах, че ме бройкаш – задъхано казва той. – Забелязах възбуденото ти тяло.

Опитва се да ме целуне по устните, но аз отстъпвам назад и се блъсвам във вратата на кабината, като така неволно я затварям. Свалям ръцете си от врата му, но той веднага ги хваща и пак ги поставя там. Пак ги свалям и се чудя какво да правя по-нататък, засега не помръдвам.

– Ни бъди... срамежлив – шепне ми той.

Поемам дълбоко дъх, затварям очи и броя до десет, отварям ти ги и безпомощно се опитвам отново да вдигна ръце и да го удуша тоя Луис, но те стоят увиснали надолу, сякаш към тях са вързани огромни тежести, които не мога да повдигна.

– Да знаеш само откога мечтая за този момент... – въздиша той треперещ и ме гали по раменете. – Още от онази Коледа в "Аризона 206". Помниш ли, ти беше с вратовръзка "Армани" на червени райета.

За пръв път забелязвам, че панталоните му все още са разкопчани, съвсем спокойно се обръщам, излизам от кабината бината и заставам до един от умивалниците, за да си измия ръцете, но ръкавиците все още са на тях, а не ми се ще да ги свалям. Тоалетната на "Йейл Клуб" изведнъж става най-студеното помещение във Вселената и без да искам, потрепервам. Луис се домъква след мен, докосва сакото ми и се подпира на мивката до мен.

– Аз също – проговаря той с тих, педерастки глас и когато бавно обръщам глава, за да го погледна, добавя – ...те желая.

Изскачам побеснял от кенефа и на вратата се блъсвам в Брустър Уипъл. Усмихвам се на салонния управител раздрусвам му ръката и хуквам към един асансьор, чиито врати вече се затварят, и, естествено, не успявам да се вмъкна, започвам да псувам на глас и да блъскам по вратите. Бързо-бързо се успокоявам и забелязвам управителя да разговаря с някакъв келнер, и двамата ме гледат учудено, та пооправям сакото си, усмихвам им се притеснено и им махвам с ръка. Към мен се приближава Луис, съвсем спокоен, усмихнат и зачервен, а не мога да направя нищо за да го спра. Застава до мен и мълчи.

– Какво... има? – изсъсквам му накрая.

– Къде отиваш? – прошепва той смутено.

– Ами... трябва да... – Заеквам, въртя очи насам-натам из препълнения ресторант, накрая поглеждам изопнатото му от очакване лице. – Трябва да върна едни видеокасети.

Блъскам с цяла ръка копчето на асансьора, но той не идва, изгубвам търпение и отцепвам обратно към масата, на която седяхме с Ван Патън и Макдърмот.

– Патрик! – извиква той след мен.

Обръщам се нервно.

– Какво искаш?

Без глас, само с устни и жестове, той ми казва:

– Ще ти се обадя.

На лицето му цъфти заговорническа усмивка, която сякаш трябва да ме увери, че "моята тайна" е на сигурни място при него и няма страшно. "Олеле, майко!" – едва не извиквам, видимо разтърсен. Сривам се на стола си напълно сразен, все още с ръкавици на ръцете, и удрям на екс разводненото от леда "Джей енд Би". Едва съм седнал, и Ван Патън веднага ме зачесва.

– Ей, Бейтмън, я кажи как се носят игли и щипки на вратовръзките.

– Въпреки че иглите и щипките на вратовръзката не са задължителни за бизнесмена, все пак те добавят чистота към стила и правят добро впечатление. Но аксесоарът не трябва да доминира над вратовръзката. Най-добре е да се използва обикновена златна игла или малък клипс, които се поставят в долния край на вратовръзката, наклонени под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

Убиване на куче

Кортни ми се обажда по телефона, за да ми каже, че се е натъпкала с елавил и не може да вечеря с мен в "Жеравите", новия ресторант на Кити Оутс Сандърс в Греймърси Парк, в който Джийн, секретарката ми, е запазила маси за двама ни още преди седмица. Въпреки че заведението бе оценено като отлично от списание "Ню Йорк" и от "Нейшън", не се оплаквам и не настоявам Кортни да промени намерението си, защото имам да прегледам още две папки, а ме чака и "Шоуто на Пати Уинтърс", което записах тази сутрин. В него цял час говориха за жените с мастектомия, което не можех да понеса в седем и половина сутринта на закуска преди работа, но след изминалия ден – климатикът в служебния ми кабинет се развали, обядвах със скучния Кънингъм в "Одеон", китайците от химическото чистене пак не успяха да махнат петната от кръв от друго сако "Сопрани", върнах четири просрочени видеокасети, които ми струваха цяло състояние, чаках двайсет минути за "Стеърмастър" в спортния клуб – съм вече напълно претръпнал, така че съм готов да изгледам и тази тъпотии. Въпреки че следобед спортувах в клуба близо два часа, у дома в хола правя още две хиляди коремни преси и трийсет минути скачам на въже, докато уредбата "Вурлицер" върти отново и отново парчето The lion sleеps tonight. После се обличам, за да купя някои продукти от "Д'Агостино". Обувам сини джинси "Армани", обличам бяла блуза с поло-яка, спортно сако "Армани", приглаждам косата си назад с гел "Томпсън"; тъй като навън ръми, слагам непромокаеми черни обувки "Маноло Блахник" с връзки; пъхам три ножа и два пистолета в черно кожено куфарче (за три хиляди и двеста долара) от "Луи Вюитон" хладно е и за да не си разваля маникюра, надявам чифт ръкавици"Армани" от еленова кожа. Накрая навличам черен кожен шлифер "Джанфранко Фере", който струва четири хиляди долара. Въпреки че магазинът е на две крачки от апартамента ми, взимам си и компакдисковия уокмен, в който още стои разширената версия на Wanted dead or iriive на Джон Бон Джоуви. От стойката за чадъри в антрето до входната врата грабвам един шарен чадър с дървена дръжка от "Бергдорф Гудмън", купен за триста долара при разпродажба, и излизам.