Брет Елис - Американски психар

– Ще обядваме ли заедно? – Прозявам се. – Утре?

– Не мога – отвръща Макдърмот. – Ще се подстригвам В "Пиер".

– А какво ще кажете за закуска? – предлагам.

– Не става – обажда се Ван Патън. – Ще си правя маникюра в "Джио".

– Добре, че ме подсети – казвам и оглеждам едната си ръка. – И аз съм за маникюр.

– Дай да се видим на вечеря – предлага ми Макдърмит.

– Имам среща, мамка му.

– А ти? – обръща се Макдърмот към Ван Патън.

– И аз не мога. Трябва да намина към "Сънмейкърс". После имам малко частен бизнес.

Служба

В асансьора Фредерик Дибъл ми разправя за някакъв материал на шеста страница или от клюкарските колони – за Ивана Тръмп, а после за някакъв нов италиано-тайландски ресторант в Горен Ийст Сайд, където ходил предната вечер с Емили Хамилтън, и започва да му превъзнася кухнята. Извадил съм си позлатената химикалка "Крос", за да запиша името на заведението в тефтерчето си с адреси. Дибъл е с леко раиран двуреден вълнен костюм "Канали Милано", памучна риза "Бил Блас", копринена вратовръзка на ситно каре "Бил Блас Сигначър", а през ръка е преметнал шлифер "Мисони Уомо". Прическата му изглежда доста добре и си личи, че не е била от евтините. Разглеждам я с възхищение, докато той си тананика мелодийката, която се чува от говорителите в асансьора – някаква версия на Sympathy for the Devil. Тъкмо се решавам да питам Дибъл дали е гледал "Шоуто на Пати Уинтърс" по телевизията тази сутрин (беше за аутизма), и стигаме неговия етаж, който е под моя. Той излиза и ми повтаря името на ресторанта:

– Запомни, "Тайдиалано". – След което добавя: – Чао, Маркъс.

Вратите се затварят. Аз съм с кариран вълнен костюм с широки панталони от "Хюго Бос", копринената ми вратовръзка също е "Хюго Бос", памучната ми риза е от "Джоузеф Абуд", а обуквите – от "Брукс Брадърс". Твърде дълго си търках зъбите тази сутрин и все още в дъното на гърлото си усещам вкуса на кръвта от венците. Накрая изплакнах устата си с "Листерин" и сега всичко отвътре ми гори, но излизам усмихнат от асансьора и минавам покрай поразения от махмурлук Уитън Горн, размахвайки в ръка новото си кожено куфарче от "Ботега Венета".

Секретарката ми Джийн, която е влюбена в мен и за която в крайна сметка вероятно ще се оженя, е седнала зад бюрото си и както винаги, за да привлече вниманието ми, се е издокарала с нещо невероятно скъпо и адски неподходящо – кашмирена жилетка от "Шанел", кашмирена блуза и шал, обеци от фалшиви перли и панталони от вълнен креп от "Барни". Свалям от врата си уокмена, докато приближавам към нея. Тя вдига глава и се усмихва стеснително.

– Май закъсня, а?

– Забавих се в часа по аеробика. – Правя се на тежкар.

– Съжалявам. Някакви съобщения?

– Рики Хендрикс се обади, за да отложи уговорката ви. Не каза какво и защо се отлага.

– От време на време се боксираме с Рики в "Харвард клуб" обяснявам ѝ. – Друго?

– И... Спенсър иска да пиете по едно на "Флютис Пиър" 17...

– Кога? – питам.

– След шест.

–Невъзможно – отсичам вече на път към кабинета си. – Отложи го.

Тя се надига иззад бюрото и влиза след мен.

– Да, и какво трябва да му кажа? – пита развеселено.

– Просто... кажи... не – съветвам я, докато събличам шитото си "Армани" и го поставям на закачалката "Алекс Льоб", която купих от "Блумингдейл".

– Просто... казвам... не? – повтаря тя.

– Гледа ли "Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин?– питам. – За аутизма?

– Не – усмихва се тя, сякаш е очарована от пристрастеността ми към "Шоуто на Пати Уинтърс". – Как беше?

Вдигам от бюрото сутрешния "Уолстрийт Джърнъл" и преглеждам по диагонал заглавията на първа страница всички без изключение еднакво неясни и безсмислени.

– Струва ми се, че докато го гледах, имах халюцинации. Всъщност не знам. Не съм сигурен. Не помня. – Мърморя си, захвърлям "Уолстрийт Джърнъл" и взимам днешния "Файнаншъл Таймс". – Наистина не знам.

Тя стои и чака инструкции. Въздъхвам, скръствам ръце и присядам върху стъкления плот на бюрото "Палацети", от двете ми страни вече светят халогенните лампи.

– Добре, Джийн. За дванайсет и трийсет ми трябва резервация за трима в "Камълс", ако не стане, опитай в "Крейонс". Записа ли?

– Да, сър – отговаря тя шеговито и се обръща да си върви.

– Ох, почакай – извиквам ѝ, защото съм се сетил нещо.

– Трябва ми и резервация за двама в "Аркадия" за осем часа довечера.

Тя се обръща с леко помръкнало лице, но все още усмихната.

– О, нещо... интимно ли е?

– Глупости. Забрави го – казвам. – Аз ще свърша тази работа. Благодаря ти.