Брет Елис - Американски психар

– Чупирам се! – пищи той. – Чу-пи-рам... се!

Започвам да се смея, защото не мога да разбера какво иска да ми каже.

– Добре де, къде отиваш?

– На майната си!

– Не ми казвай – извиквам му. – Търговско банкерство, нали?

– Не, Бейтмън. Говоря сериозно, копеле. Чупирам се. Изчезвам.

– Добре де, къде? – Все още се подсмихвам, объркан съм, а и трябва да надвиквам музиката. – В "Морган Стенли" ли? Или отиваш на почивка? Кажи де?

Той се извръща от мен, без да отговори, забил е поглед в релсите, сякаш иска да разбере къде свършват, да види какво има зад тъмнината. Започва да става досаден, но пък да говориш с Оуен е още по-кофти.

– Кажи му да не се притеснява, да се радва на живота – провиква се Оуен.

– Ти още ли си във "Фишър"?

Не се сещам какво друго да го питам.

– Какво? – пита той. – Чакай. Това не е ли Конрад?

Посочва ми някакъв тип с шал-яка, обикновен смокинг, памучна риза и папийонка – всичко от "Пиер Карден", който стои недалеч от бара, точно под полилея, с чаша шампанско в ръка, и разглежда ноктите си. Оуен вади пура и иска огънче. Съвсем ми доскучава и тръгвам към бара без да му се извинявам, че отивам да поискам кибрит от готината барманка. Залата е фрашкана с хора, всички като че ли са ми познати – всички изглеждат еднакво. Тютюнев дим от пурите се носи тежко над главите им, а от говорителите отново звучи парче на "Инексес", надули са го по-силно отвсякога, но за какво? Без да искам, докосвам веждата си и пръстите ми овлажняват. Взимам от бара кибрит. На връщане, както си пробивам път през навалицата, се сблъсквам с Макдърмот и Ван Патън, които почват да ме крънкат за още куверти. Давам им всичките, дето останаха, защото знам, че вече не важат. Тълпата ни е притиснала от всички страни точно в средата на залата и кувертите май не са достатъчен стимул за тях, тъй като не се втурват към бара.

– Ама че гадна работа – казва Ван Патън. – Долу е пълно с грозотии. Нищо свястно.

– Мазето съвсем е западнало – провиква се Макдърмот.

– Намерихте ли дрога? – пита ме Ван Патън. – Мярнахме Рикардо.

–Не – викам. – Не стана. Мадисън се оля, не можа да намери.

– Сервитьор, мамка ти мръсна, сервитьор! – крещи зад гърба ми някакъв тип.

– Безсмислено е – извиквам. – Нищо не чувам.

– Какво казваш? – крещи и Ван Патън. – Нищо не чувам.

Изведнъж Макдърмот ме сграбчва за ръката.

– Какво прави тоя идиот Прайс? Погледни там.

Като на забавен кинокадър едва-едва се обръщам и виждам Прайс, кацнал на парапета пред релсите. Опитва се да запази равновесие, някой му е дал чаша с шампанско, разперил е и двете си ръце, затворил е очи, сякаш ще благославя тълпата. Семафорите зад него примигват, машината за пушек работи с пълна сила и сива мъгла обгръща почти изцяло фигурата му. Той крещи нещо, но не мога да чуя какво – шумът от препълнената зала се надпреварва с оглушителната музика от тонколоните, затова започвам с лакти да си пробивам път към Прайс, без да го изпускам от погледа си. Минавам покрай Мадисън, Мой, Търнбол и Кънингам. Но навалицата става все по-гъста и дори не си заслужава да правя опит да стигна до Прайс. Само някои го гледат как пази равновесие на парапета със затворени очи и крещи нещо. Внезапно усещам някакво облекчение от това, че съм заседнал сред навалицата и не мога да го доближа, да го спася от унижението, на което се излага. Изведнъж, в промеждутък на заглъхване на музиката и шума, чувам крясъците му.

– Чао! – чуват го и други, и тълпата най-сетне му обръща внимание. – Тъпи копелета!

Той прави грациозна извивка в кръста, скача от парапета между релсите и хуква по тях, от чашата в ръката му хвърчат пръски разпенено шампанско. На светлината на мигащия семафор виждам как се препъва един-два пъти, ала успява да се задържи прав, не спира да бяга и изчезва в тъмнината. До парапета седи пазач, който обаче не помръдва, докато Прайс изчезва в тъмното. Само поклаща глава.

– Прайс! Върни се! – крещя, но тълпата аплодира изпълнението му.

– Прайс! – извиквам още веднъж, ала гласът ми е заглушен от ръкоплясканията, а и Прайс едва ли може да ме чуе от толкова далеч. Пък и да ме чуе, едва ли ще ме послуша. Наблизо стои Мадисън и протяга ръка, сякаш за да ме поздрави за нещо си.

– Тоя пич е голям палавник.

Макдърмот изниква до мен и ме дръпва за рамото.

– Да не би Прайс да знае някакъв друг изход за специални гости, който не ни е известен?

Изглежда доста угрижен.

Навън пред входа на "Тунела" наистина се чувствам гот, но малко съм уморен, а в устата ми има сладникав вкус на "Нутрасуийт", въпреки че ударих вътре още две водки и половин уиски. Дванайсет и половина е и ние зяпаме как колите се опитват да направят ляв завой към Западната магистрала. Тримцата – Ван Патън, Макдърмот и аз, обсъждаме възможностите да потърсим онзи нов клуб "Некение". Усещам, че съм леко пиян, но не съвсем замаян.