Брет Елис - Американски психар

Прайс се втренчва в мен с широко отворени от недоумение очи, изведнъж се извръща с лице към алуминиевата преграда между двете кабини и започва да блъска по нея с ръка.

– По-кротко де – усмирявам го. – Хайде, давай, колкото има – толкова.

Прайс пак се обръща към мен и след като прокарва ръка по зализаната си назад коса, сякаш става малко по-спокоен.

– Май си прав. – И леко повишава глас. – Ама това копеле от другата страна дали ще ни разреши?

Известно време чакаме отговор, после чуваме гласа.

– Абе, хич да не ви пука...

– Еби се в гъза! – изревава Прайс.

– Еби се ти в гъза! – отвръща онзи.

– Не, ти се еби! – крещи неистово Прайс и се опитва да се покатери по алуминиевата преграда, но аз го смъквам с една ръка, а от другата страна досадникът пуска водата и бърза да се измъкне от тоалетната.

Прайс се отпуска на вратата на кабината и ме гледа безпомощно. С трепереща ръка избърсва все още моравото си лице и стиска здраво очи. Устните му са побелели, под едната му ноздра е полепнал малко кокаин. Без да отваря очи, тихо казва:

– Добре, давай сега.

– Така те искам – насърчавам го.

Един след друг гребваме с картите от плика, докато вече не може да се вземе нищо с тях, и тогава попиваме прашеца с пръсти и облизваме върховете им. При мен ефектът е почти нулев, но с още едно уиски "Джей енд Би" може и да се получи нещо.

Излизаме от кабината и мием ръцете си, като се взираме в отражението си в огледалото. Когато решаваме, че всичко е наред, поемаме обратно към Залата с полилеите. Става ми горещо и съжалявам, че не си оставих палтото "Армани" на гардероба, но независимо от оплакванията на Прайс настроението ми се подобрява и след минута вече съм на бара и се опитвам да привлека вниманието на готината барманка. Чакам доста дълго и накрая вадя двайсетачка и я слагам пред нея. Това помага. Поръчвам две двойни водки "Столичная" с лед. Тя ги налива пред мен.

Гот ми е и извиквам:

– Ей, не учиш ли в Нюйоркския университет?

Тя поклаща отрицателно глава, без дори да се усмихне.

– Да не би да си от "Хънтър"?

Пак отрицателно кимане. И в "Хънтър" не учи.

– Значи в Колумбийския? – викам този път на майтап.

Тя не вдига очи от водките. Решавам да прекратя разговора и удрям кувертите на барплота до двете чаши, които слага пред мен. Тя обаче пак клати глава и ми изкрещява:

– Минава единайсет, кувертите не важат, даваме само срещу пари. Това прави двайсет и пет долара.

Без да протестирам, вадя портфейла от кожа на газела и подавам петдесетачка, която тя поглежда презрително, и с въздишка се обръща към касата, за да ми върне рестото.

Опитвам се да хвана погледа ѝ и се провиквам над шума от Pump up the volume и тълпата наоколо.

– Ти си една долна кучка и ми иде да те заколя и да си поиграя с кръвта ти.

Но на лицето ми грее усмивка.

Не оставям на тъпата путка нито цент бакшиш и намирам Прайс, който пак се е забил при релсите и стиска с две ръце стоманените решетки. Пол Оуен, който води сметките на "Фишър", е облечен в двуреден вълнен смокинг с шест копчета отпред, застанал е до Прайс и крещи нещо.

Подавам водката на Прайс и кимвам на Пол. Прайс мълчи, не ми казва дори едно "благодаря". Държи чашата и тъжно гледа релсите. Неочаквано запремигва и навежда глава към питието, а когато блясват светлинните ефекти, изправя рамене и започва да си мърмори нещо.

– Не ти ли е гот? – питам го.

– Ти как си? – провиква се Оуен.

– На върха на щастието – отговарям.

От говорителите се лее някаква безкрайна песен, в която една мелодия преминава в друга чрез няколко еднообразни такта между различните части. Звукът е толкова силен, че е невъзможно да се разговаря, което обаче е добре дошло за мен, щом се налага общуване с хитрец като Оуен. В Залата с полилеите сякаш вече има повече жени и се опитвам да хвана погледа на една от тях – с тяло на фотомодел и с огромни цици. Прайс ме сръгва с лакът в ребрата и се навеждам над него, за да го питам дали да не вземем още едно грамче кокаин.

– Защо не сте в смокинги? – пита ни Оуен, който стои зад мен.

– Чупирам се – изкрещява ми Прайс. – Зарязвам всичко.

– Какво зарязваш? – крещя и аз, съвсем объркан.

– Това – вика той и от погледа и жестовете му оставам с впечатлението, че говори за водката в ръката му.

– Недей – казвам. – Дай ми я на мен.

– Слушай, Патрик – гласът му става неистов, – чупирам се, не разбираш ли?

– Къде отиваш? – Съвсем не знам какво да кажа. – Да потърся ли Рикардо?