Брет Елис - Американски психар

Среща

След упражненията в "Екеклузив" и един як масаж шиацу на път за вкъщи спирам пред една вестникарска будка и разглеждам рафта с надпис "Само за възрастни", без да свалям слушалките на уокмена – идващите от тях успокояващи звуци на "Канон в ре мажор" на Пахелбел някак допълват големите ярки снимки в списанията, които разгръщам. Купувам си "Лесбийки с вибратор" и "Путка върху путка" заедно със "Спортс Илюстрейтид" и новия брой на "Ескуайър", въпреки че съм абониран за последните две и дори вече ги получих по пощата. Изчаквам да се разкарат всички от будката и тогава отивам да платя. Когато ми подава списанията и рестото, продавачът сочи с пръст клюновидния си нос и ми казва нещо. Намалявам музиката от уокмена, повдигам едната слушалка и го питам:

– Какво има?

Той пак докосва носа си и с почти неразбираем диалект казва нещо като "Ношът ви кърфи".

Оставям на рафта куфарчето си "Ботега Венета" и повдигам пръст към лицето си. Той се овлажнява и почервенява от кръв. Бъркам в палтото от "Хюго Бос", вадя носна кърпа "Поло" и избърсвам кръвта. Кимам за благодарност на продавача, слагам си отново тъмните очила"Уейфарър", тип авиаторски, и си тръгвам. Мамка му на тоя иранец.

Във фоайето на сградата, в която живея, се спирам пред портиерната и се опитвам да привлека вниманието па някакъв непознат за мен чернокож испаноговорещ пазач. Той дърдори по телефона със съпругата си или с търговския си посредник, а може би с някой закъсал за крек наркоман. Когато най-после го осенява гениалната мисъл, че искам да му кажа нещо, въздъхва, обръща нагоре очи и вика на другия да не затваря.

– К'во шъ убичати? – промърморва.

– Вижте – започвам с най-учтивия тон, на който съм способен, – бихте ли уведомили домоуправителя за това, че таванът ми се е пропукал и...

Спирам дотук. Той ме зяпа така, сякаш съм прекрачил някаква тайнствена граница, и започвам да се чудя коя ли дума така го озадачи. "Домоуправител"? Или "таван"? А може би учтивото "бихте ли"?

– К'во ишкати? – въздъхва той тежко, втренчен отчаяно в мен.

Поглеждам мраморния под, също въздъхвам тежко и опитвам пак.

– Абе, не знам. Кажете на домоуправителя, че искам да говоря с него. Аз съм Бейтмън... от апартамент 10-И.

Когато вдигам глава да видя дали това е вече по-ясно, очите ми срещат безизразната маска на тъпото му лице. Аз съм призрак за този човек, мисля си. Аз съм нещо нереално, не съвсем осезаемо, при това явно му преча. Той кимва, връща се на телефона и продължава разговора си на диалект, какъвто никога не съм чувал.

Прибирам си пощата – каталог за поло, разписка от "Американ Експрес", юнският брой на "Плейбой", покана за служебен банкет в един нов клуб на име "Бедлъм". После отивам при асансьора и докато влизам, разглеждам рекламната брошура на "Ралф Лоран". Натискам бутона за моя етаж и бутона за затваряне на вратите, но някой се вмъква на бегом и инстинктивно се обръщам да го поздравя. Оказва се актьорът Том Круз, който живее в надстройката, и без да го питам, натискам бутона за неговия етаж, той ми кимва в знак на благодарност и забива поглед в бързо редуващите се светещи номера на етажите над вратите. В действителност той е по-нисък, отколкото изглежда на екрана, носи черни очила "Уейфарър", също като моите. Облечен е в сини джинси, бяла трикотажна фланелка и сако от "Армани".

За да наруша видимо неловкото мълчание, прочиствам леко гърлото си и казвам:

– Мисля, че бяхте много добър в "Барман". Много хубав филм, да, както и "Топ гън". Него наистина си го биваше.

Той извръща очи от мигащите числа и ме поглежда право в очите.

– Филмът се казваше "Коктейл" – отговаря ми тихо.

– Моля? – мънкам объркано.

Той също прочиства гърлото си.

– "Коктейл". А не "Барман". Филмът де, казваше се "Коктейл".

Настъпва по-дълга пауза, единствено шумът от въжетата, издигащи асансьора, нарушава настъпилата явна и тежка тишина между нас.

– Ама, разбира се... Точно така – казвам, сякаш заглавието на филма току-що е озарило паметта ми. – "Коктейл", така беше, да. Браво, Бейтмън, къде ти е акълът? – Въртя глава, сякаш да се отърва от грешката, и за да замажа нещата, протягам ръка. – Здравейте. Аз съм Пат Бейтмън.

Круз се здрависва с мен нерешително.

– Е, как е – продължавам, – харесва ли ви да живеете тук?

Той мисли дълго, преди да отговори:

– Май да.

– Страхотно е. Нали?

Той кима, без да ме погледне, а аз отново натискам бутона за моя етаж, съвсем неволно. Пак стоим и мълчим.