Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

Еди се наведе и побягна…

Генераторът избухна. Крушките веднага угаснаха, но Еди виждаше всичко твърде добре благодарение на ярката оранжева огнена топка, която изригна зад него и опърли ко­жата и косата му. Той се хвърли на пода. Огнената буря профуча над него, облизвайки тавана.

Ехото от взрива заглъхна, но не този шум го притесня­ваше, а зловещото пропукване на поглъщано от огъня дърво и по-силното хрущене на камък - таванът поддаваше.

Еди побягна към тъмната зала. Зад него таванът се сру­ти с трясък. Той залитна към преддверието, следван от задушлив, гъст облак пясък.

- Еди! - извика Нина, давейки се от кашлица. - Добре ли си? Еди!

- Да… Добре съм - избоботи той, притиснал тениската си към устата и носа. Шумът от срутването беше спрял, от тунела се чуваше само съскането на падащия пясък.

- Какво стана, по дяволите?

- Генераторът се взриви, отнесе подпорите. Таванът се срути.

- Значи сме в капан? - Приближаващата се неясна свет­лина се оказа Мейси, която носеше изпуснатото фенерче на Брома. - О, Боже! Ще ни свърши въздухът!

- Мястото е доста просторно, така че няма да имаме проблем, стига някой да не реши да бяга за здраве - успокои я Еди. - Или пък не изпадне в паника.

- Не се паникьосвам! Та ние сме заклещени под Сфинк­са, защо да се паникьосвам?

Нина помогна на Еди да се изправи.

- Добре ли си?

- Мърдам. Макар че бих изритал здраво онзи задник! Мейси, дай ми фенерчето. - Той го насочи към тунела. Въпре­ки че прахът беше все още доста гъст, ясно се виждаше, че проходът е напълно блокиран. - Ох. Доста копаене ни чака.

- Няма нужда. Забрави ли? - Нина насочи ръката му с фенерчето към източния край на залата. Лъчът попадна върху орнаментираните колони край втория вход. - Просто трябва да изчакаме момента…

*

Бъркли си пое дълбоко въздух, преди да вземе последния счупен камък и с нарочна показност го премести встрани.

- Това… е то - обърна се той към камерата, която го след­ваше. Въпреки че тесният тунел позволяваше само на шес­тима души да присъстват на отварянето на Залата на лето­писите, циклопското стъклено око позволяваше на милиони по света да го наблюдават. Всичко, което кажеше през след­ващите няколко минути, щеше да бъде запомнено като ду­мите на Нийл Армстронг при стъпването му на Луната.

Докато подаваше камъка на друг член на екипа, той бег­ло погледна към часовника си - 4:46 сутринта, 9:46 вечерта в Ню Йорк, точно навреме, - преди да вземе железния лост и да се обърне отново към камерата.

- Последната отломка беше разчистена от входа - обя­ви той колкото се може по-тържествено. - Единственото нещо, което стои между нас и легендарната Зала на летопи­сите под Сфинкса, е тази каменна плоча. Когато я отворим, ние ще сме първите хора, които влизат тук след повече от пет хиляди години. Никой не знае точно какви съкровища се крият вътре… но можем да бъдем сигурни в едно. Какво­то видим от другата страна на тази врата, ще бъде помнено дълго време.

Зад оператора се показа Метц, който с жестове го нака­ра да побърза. Потискайки раздразнението си, Бъркли подпъхна лоста в пролуката от едната страна на каменната пло­ча и отново се обърна към камерата.

- Започваме.

Той натисна лоста. В продължение на няколко секунди единственото, което се чуваше, беше скърцането на метал в камък, после плочата бавно се отмести с приглушен тътен. Бъркли едва сдържаше въодушевлението си, докато вратата бавно се отваряше. Най-накрая! Най-накрая Залата на лето­писите се разкриваше… и светът гледаше него. Не някой друг от останалите археолози, които отчаяно се опитваха да по­лучат работата в АСН, и със сигурност не Нина Уайлд…

Каменната плоча леко се отмести, разкривайки тъмна цепнатина. Навън изригна облак прах. Пулсът му се ускори. Той натисна още по-силно. Плочата се освободи и падна. Той я избута настрани и надникна през отвора. Операторът се придвижи напред, за да може лампата на камерата да ос­вети вътрешността…

Лъчът ѝ попадна върху мръсното, покрито с прах лице на Нина Уайлд.

— Здрасти, Лоугън - каза тя и сърцето на Бъркли спря. - Добре дошъл в Залата на летописите. Защо се забави толкова?

9.

- Тези хора са просто вандали и крадци! Те трябва да бъдат хвърлени в затвора за двайсет години!

Гласът на Хамди беше изпълнен с гняв, но в него се до­лавяше и страх. Което съвсем не бе изненадващо. Ако еги­петските власти получат доказателство за участието му в кражбата на зодиакалната диаграма, той ще лежи двай­сет години в затвора, помисли си Нина.