Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

На всеки кил имаше разположени Гриша. Те вдигнаха едновременно ръце и около нас засвири вятър, който изду платната. Щормхунд регулира курса и нареди скоростта да се увеличи. Вихротворците се подчиниха и странният малък съд се стрелна напред.

– Вземи това – каза Щормхунд и пусна в скута ми чифт предпазни очила, други даде на Мал. Приличаха на тези, които използват Фабрикаторите в работилниците на Малкия дворец. Огледах се. Явно всички от екипажа носеха такива, включително Щормхунд. Двамата с Мал също си ги сложихме.

Благодарих мислено за очилата още следващата секунда, когато Щормхунд заповяда допълнително да се увеличи скоростта. Платната над главите ни заплющяха и аз усетих да ме пронизва безпокойство. За къде бързаше толкова?

„Колибрито“ се носеше над водата, а плоският му двоен кил подскачаше от вълна на вълна, като едва докосваше повърхността. Държах се здраво за пейката и стомахът ми се качваше в гърлото при всяко друсване.

– Хайде сега, Вихротворци – нареди Щормхунд, – издигнете ни. Моряци, при крилете по моя команда.

Извърнах се към Мал.

– Какво ще рече това „издигнете ни“?

– Пет! – провикна се Щормхунд.

Моряците се задействаха едновременно, опъвайки въжетата обратно на часовниковата стрелка.

– Четири!

Вихротворците разтвориха ръце още по-широко.

– Три!

Между двете мачти се издигна напречник, а платната се плъзнаха по дължината му.

– Две!

– Вдигай! – изкрещяха моряците. Вихротворците вдигнаха ръце с мощен замах.

– Едно! – изрева Щормхунд.

Платната се изстреляха нагоре и встрани и се заковаха високо над палубата като гигантски криле. Стомахът ми се сви и немислимото се случи:

„Колибрито“ полетя.

Вкопчих се за пейката, останала без дъх, и взех да нареждам отдавна забравени молитви. Стиснах очи, когато вятърът започна немилостиво да шиба лицето ми, и усетих как се издигаме към нощното небе.

Щормхунд се смееше като смахнат. Вихротворците непрекъснато си подвикваха един на друг, за да удържат стабилно летящото чудо. Имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне.

„Вси светии – мислех си, – това не може да е истина.“

– Алина! – изкрещя Мал, опитвайки се да надвика свистенето на вятъра.

– Какво? – едва успях да процедя през стиснатите си устни.

– Алина, отвори очи, това трябва да се види!

Отривисто поклатих глава. Точно от това сега нямах нужда. Ръката на Мал се плъзна върху моята, обгръщайки премръзналите ми пръсти.

– Само опитай.

Поех си пресекливо дъх и се насилих да открехна клепачи. Отвсякъде бяхме заобиколени със звезди. Над главите ни в два могъщи свода се издигаха белите платна, подобни на опънати лъкове.

Знаех, че не бива да го правя, но не се удържах и протегнах врата си, за да надникна над ръба на кокпита. Вятърът ревеше оглушително. Долу, някъде далече под нас, като сияйни люспи по тялото на лениво извиваща се змия се къдреха огрените от луната вълни. Знаех, че паднем ли, ще се разбием в лъскавия ù гръб.

Изсмях се късо. Нещо средно между еуфоричен и истеричен кикот заклокочи в мен. Ние летяхме. Летяхме .

Мал стисна ръката ми и екзалтирано изкрещя.

– Това е невъзможно! – изревах.

Щормхунд нададе победоносен вик.

– Когато хората казват „невъзможно“, те обикновено имат предвид „неправдоподобно“! – С блещукащите на лунна светлина очила и огромния шинел, който плющеше около тялото му, той имаше вид на напълно луд човек.

Опитах да възстановя дишането си. Вятърът оставаше непроменлив. Вихротворците и екипажът изглеждаха съсредоточени, но спокойни. Бавно, много бавно, възелът в гърдите ми се отпусна. Лека-полека се успокоих.

– Откъде се взе това чудо? – провикнах се към Щормхунд.

– Аз го измислих. Аз го построих. И пак аз разбих няколко негови прототипа.

Преглътнах мъчително. Сега най-малко ми се искаше да чувам думата „разбих“.

Мал се подаде от кокпита, за да огледа по-добре гигантските револвери, разположени в най-горната част на корпуса.

– Тия револвери – каза – имат по няколко барабана.

– И автоматично се презареждат, така че няма нужда да прекъсваш стрелбата. Правят двеста оборота на минута.

– Това е...

– Невъзможно ли? Единственият проблем е пренагряването, но при този модел не е фатално. Имам при мен един земски майстор оръжейник, който се опитва да премахне недостатъците. Иначе е дребен мошеник и варварин, но си разбира от работата. Седалките на стрелците се въртят, така че могат да обстрелват под всякакъв ъгъл.