Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Благодарение на двете муски вече не се налагаше да се съсредоточавам прекалено, за да призова светлината. Внимателно изпробвах докъде се простира мощта ми и не почувствах онова неистово изригване като при първия път, когато ми сложиха оковата. Отначало реших, че е само плод на въображението ми, но после наистина усетих, че мракът вече има плът. Даже можех да усетя как пълзи по кожата ми. Краищата на раната в рамото започнаха да смъдят и да се опъват, сякаш плътта ми стана неспокойна.

Досега на два пъти бях влизала в Безморие. И двата пъти се чувствах чужда и уязвима като натрапник в един опасен и противоестествен свят, който не го допуска в себе си. Но сега сякаш Долината реагираше на присъствието ми, приветстваше ме. Давах си сметка, че в това няма капка разум. Долината беше мъртва пустош, а не живо същество.

„Тя ме разпозна – помислих си. – Сродното сродно привлича.“

Не, това беше съвършено нелепо, държах се глупаво. Освободих ума си от тези мисли и пратих светлината още по-далече напред. Дадох воля на силата си да пулсира сгряващо и успокоително около мен. Ето това бях аз. А не мрак.

– Те пристигат – обади се Мал. – Чуй!

През свистенето на вятъра долових далечно ехо, а после и тежките удари от крилете на волкрите. Бързо ни бяха открили. Водеше ги мирисът на човешка плячка.

Крилете им цепеха въздуха около светлия кръг, който бях създала, връщайки мрака на вълни и талази обратно към нас. Личеше, че от доста време са без храна – откакто вече никой не прекосяваше Долината. Гладът ги правеше дръзки.

Разперих ръце и направих светлината още по-ярка, за да ги отблъсна.

– Не – възпря ме Щормхунд, – докарай ги по-наблизо.

– Какво?! Защо? – възкликнах. Волкрите бяха свирепи хищници, с тях не можеше да си играеш.

– Досега само те ни преследваха – отвърна той и повиши глас, така че всички да го чуят. – Може би е дошло време и ние да ги погнем.

Екипажът нададе някакво подобие на бойни викове, редувани с джафкане и вой.

– Стесни кръга на светлината – обърна се Щормхунд към мен.

– Тоя съвсем си е изгубил ума – обърнах се към Мал. – Кажи му, че това е лудост.

Мал обаче се колебаеше.

– Ами...

– Какво „ами“?! – възкликнах стъписана. – Забрави ли, че едно от тия изчадия се опита да те изяде?!

Той сви рамене, после по устните му пробяга усмивка.

– Може пък точно заради това искам да изпробвам тия револвери срещу тях.

Поклатих глава. Това никак не ми харесваше. Ама никак.

– Хайде, само за малко – настоя Щормхунд. – Направи ми това удоволствие.

Удоволствие, значи. Сякаш молеше за още едно парче торта!

Екипажът беше замрял в очакване. Толя и Тамар седяха приведени над изпъкналите барабани на револверите. Приличаха на облечени в кожа насекоми.

– Добре тогава – отстъпих, – но после да не кажете, че не съм ви предупредила.

Мал вдигна пушката към рамото си.

– Започва се – промърморих. После свих пръсти. Светлият кръг затрепка и се сви досам кораба.

Волкрите запищяха от възбуда.

– Докрай! – заповяда Щормхунд.

Стиснах зъби от безсилие, после направих каквото той искаше. В Долината отново се възцари пълен мрак.

Дочух триенето на криле. Волкра.

– Алина, сега! – изкрещя Щормхунд. – Направи щит!

Дори не се замислих. Освободих светлината като взривна вълна. Тя разкри целия заобикалящ ни ужас в яркото немилостиво сияние на обедно слънце.

Волкрите бяха навсякъде, увиснали във въздуха около кораба; маса от сиви, крилати, гърчещи се тела с млечнобели слепи очи и осеяни със зъби челюсти. Родството им с ничевие не подлежеше на съмнение, но все пак те бяха много по-гротескни и недодялани създания.

– Огън! – провикна се Щормхунд.

Толя и Тамар откриха огън. Такъв звук никога не бях чувала – неумолим, пронизващ мозъка тътен, който разтресе въздуха около нас и накара костите ми да тракат.

Това си беше същинска касапница. Волкрите валяха като градушка от небето със зейнали от раните гърди и изтръгнати криле. По палубата се сипеха гилзи. Въздухът залютя от барутен дим.

Двеста изстрела в минута. Ето значи на какво била способна модерната армия.

Чудовищата явно не можеха да осъзнаят какво става. Те кръжаха из въздуха и биеха с криле, доведени до изстъпление от жажда за кръв, от глад и страх. Разкъсваха се едно друго в паниката и опитите да избягат. Техните писъци обаче... Багра веднъж ми каза, че предците на волкрите били хора.

Готова бях да се закълна, че долових това във воплите им.