Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

– На мен бурените ми харесват – отвърна, скочи от парапета и събра размотаното въже. – Те винаги оцеляват.

Хванах се, че отвръщам на усмивката ù, но бързо се върнах към

заниманието си – поредния възел, който се опитвах да оплета. Не беше никак добре, че ми харесва на кораба на Щормхунд. Допадаха ми Толя и Тамар, пък и останалите от екипажа. Обичах да седя на една маса с тях, нравеше ми се напевния тенор на Привет. Харесваха ми следобедите, когато се упражнявахме на мишена – подреждахме празни винени бутилки и ги отстрелвахме с един откос, хващайки се на безобидни облози.

Чувствах се като в Малкия дворец, но без да се цапам с политика или пък непрекъснато да се стремя към издигане в йерархията. Отношенията между моряците бяха непринудени и открити. Всички до един бяха млади, бедни и по-голямата част от живота им беше минала в криене и бягство. На борда на кораба те бяха открили своя дом и без много шум приеха и нас двамата с Мал в него.

Не знаех какво ни чака в Западна Равка; бях почти сигурна обаче, че е лудост да се връщаме. Но на борда на „Волкволни“ с неговите издути от вятъра платна, които стояха като чисто прокарани линии на фона на синия простор, за малко можех да забравя неясното бъдеще и страховете си.

Признавам, харесвах и Щормхунд. Той беше наперен и безочлив и винаги използваше десет думи там, където и две биха свършили работа, но въпреки това бях впечатлена от начина, по който ръководи екипажа си. Не използваше нито един от методите за манипулация на Тъмнейший, а въпреки това моряците го следваха без колебание. Той ги печелеше с уважение, не със страх.

– Щормхунд истинско име ли е? – попитах Тамар. – Равканско ли е?

– Представа нямам.

– Никога ли не си го питала?

– Че защо ми е да питам?

– Но той все пак е от Равка, нали?

Тя присви очи към небето.

– Искаш ли да направим още една схватка със саби? – попита. – Има време, преди да дойде ред да застъпя на вахта.

Винаги успяваше да смени темата, когато я разпитвах за Щормхунд.

– Той не е кацнал на кораба направо от небето, Тамар. Не те ли е грижа откъде е дошъл?

Тамар взе сабите и ги подаде на Толя, който беше оръжейникът на кораба.

– Не особено. Нали ни позволява да плаваме на кораба му и да се бием.

– Освен това не ни кара да се киприм в червена коприна и да му служим като послушни палета – добави Толя, отключвайки стойката за оръжията с ключа, който носеше провесен на якия си врат.

– От теб щеше да излезе доста жалко пале – разсмя се Тамар.

– Всичко друго е добро в сравнение с това да получаваш заповеди от някакъв надут отворко в черно – изръмжа Толя.

– Но въпреки това се подчиняваш на заповедите на Щормхунд – натъртих.

– Само когато му се прище.

Подскочих. Щормхунд стоеше точно зад мен.

– Само се опитай да заповядаш на тоя вол нещо и гледай какво става – допълни каперът.

Тамар изсумтя и двамата с Толя започнаха да връщат по местата им останалите оръжия.

Щормхунд се наведе към мен.

– Ако ти се иска да научиш нещо за мен, хубавице, само попитай.

– Просто се чудех откъде си – отвърнах отбранително. – Нищо повече.

– Ами ти откъде си?

– От Керамзин, знаеш го много добре.

– Питам откъде си родом.

В главата ми се мярнаха няколко смътни спомена. Плитка чиния с варено цвекло; хлъзгавите му парчета между пръстите ми и как ги боядисваха в червено. Ароматът на овесена каша с яйца. Някой ме носи на конче на раменете си – може би татко – по прашен път. В Керамзин се приемаше за предателство към милостта на княза и проява на висша неблагодарност дори само да споменеш родителите си. Възпитаваха ни да не говорим за живота си преди пристигането в имението и постепенно спомените ми от него бяха избледнели и изчезнали.

– Отникъде – отвърнах. – Селцето, в което съм се родила, беше толкова малко, че дори не си струваше да се именува. Ами ти, Щормхунд? Ти откъде идваш?

Каперът се ухили. Отново ме порази мисълта, че нещо в неговите черти не е наред.

– Майка ми беше мида – намигна ми той, – а пък аз съм перла.

После се отдалечи, подсвирквайки фалшиво.

ДВЕ НОЩИ СЛЕД ТОВА се стреснах в съня си и видях Тамар надвесена над мен. Разтърсваше ме за здравото рамо.

– Време е – каза.

– Сега ли? – попитах сънено. – Кое време е?

– Наближава третата камбана.

– Сутринта ли? – Прозях се и преметнах крака извън хамака. – Къде сме?

– Петнайсет морски мили от брега на Западна Равка. Хайде, Щормхунд ни чака. – Тя вече беше облечена, а на рамото ù висеше платнената моряшка торба.