Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

– Май трябваше да те предупредя – каза.

– Приличам на чудовище.

– По-скоро на китка .

– Горските духове ядат деца.

– Само ако са гладни – отвърна той.

Опитах да се усмихна, за да задържа някак топлото сияние, възцарило се между нас. Но забелязах колко далече стои от мен, скръстил ръце на гърба като стражник на пост. Той погрешно изтълкува сълзите в очите ми.

– Ще се оправиш – каза, – щом започнеш пак да използваш силата си.

– Разбира се – отвърнах и обърнах гръб на огледалото. Усещах как в костите ми пълзят болка и умора.

Поколебах се, после многозначително погледнах стражите, които Аппарат постави пред вратата. Мал пристъпи по-близо до мен. Прииска ми се да опра буза в гърдите му; да усетя как ръцете му се сключват около мен; да чуя как равномерно и състрадателно бие сърцето му. Но не го направих.

Вместо това заговорих тихо, като едва движех устни.

– Опитах – прошепнах, – но нещо не е наред.

Той сви вежди.

– Не можеш вече да призоваваш ли? – попита колебливо. Страх ли усетих в гласа му? Или надежда? Загриженост? Не можех да определя. Единственото, което долавях в него, беше предпазливост.

– Още съм прекалено слаба. Твърде дълбоко под земята сме. Знам ли.

Взирах се в лицето му, припомняйки си нашия спор в брезовата горичка, когато ме попита дали някога ще се откажа да бъда Гриша. Никога , отговорих тогава. Никога.

Безнадеждността пропълзя в мен, гъста и черна, тежка като пръст върху гроба. Не исках да го изрека с думи, не желаех да изкажа на глас страховете си, които ме съпровождаха по време на дългото пътуване в подземния мрак, но въпреки това се насилих да говоря.

– Светлината не идва вече при мен, Мал. Загубих силата си.

ПОСЛЕ

МОМИЧЕТО ОТНОВО сънуваше кораби, но сега те летяха по въздуха.

Размахваха бели криле от платно, а зад руля стоеше лисугер с умен поглед. Понякога лисугерът се превръщаше на царски син, който я целуваше по устните и ù предлагаше скъпоценна корона. Друг път ставаше на червено зловещо куче като от преданията; то имаше пяна по муцуната и зъбите му щракаха заплашително по петите ù, докато бягаше.

От време на време сънуваше и жар-птицата. Тя я обгръщаше с огнените си криле и я държеше така, докато гори като на клада.

Още преди мълвата да стигне до нея, тя вече знаеше, че Тъмнейший е оцелял. Знаеше, че за пореден път се е провалила. Неговите Гриша го бяха спасили и сега той управляваше Равка от своя престол, увенчан със сенки и заобиколен от ордата свои изчадия. Никой не можеше да потвърди дали е омаломощен от онова, което тя стори с него в параклиса. Той беше древно създание и владееше силата така, както тя не би успяла да я овладее.

Опричниците обикаляха църкви и манастири, вдигаха плочниците по подовете и копаеха надълбоко в земята, търсейки Призоваващата слънцето.

За нея предлагаха награда; заплашваха грозно всеки, който ù помогне; така момичето за пореден път се превърна в бегълка.

Свещеникът се кълнеше, че тя е в безопасност из обширната мрежа от тунели и проходи, разпростряна под Равка като тайна карта. Някои се кълняха, че тунелите са прокопани от армията на правоверните и им е отнело стотици години да дълбаят земята с кирки и лопати. Други казваха, че това е работа на невиждано чудовище, гигантски червей, който поглъщал пръст, скала, корени и чакъл и така прокарал подземните пътища, които водеха до древни свети места, споменавани в полузабравени молитви. Момичето обаче знаеше, че никъде няма да останат задълго в безопасност.

Тя се взираше в лицата на своите последователи: стари мъже, млади жени, деца, солдати, земеделци, затворници. Но виждаше в тях единствено бъдещи трупове, които Тъмнейший ще положи в краката ù.

Аппарат отправяше благодарствени молитви, че Светицата на слънцето е още жива и отново е била опазена. Но в черните му очи момичето съзираше друга истина: една мъртва мъченица създаваше много по-малко грижи от една жива светица.

Молитвите на правоверните се въздигаха над момчето и момичето, ехото под земята ги умножаваше, отскачайки от високите сводове на Бялата катедрала. Аппарат ги уверяваше, че това е свято място, техният рай, тяхното светилище, техният дом.

Момчето клатеше глава – можеше да разбере кога са го затворили в килия. Но то, естествено, грешеше. Момичето разбираше това по погледа на Аппарат, докато я наблюдава какво ù коства да се задържи на крака.

Усещаше го при всеки немощен удар на сърцето си. Това място не беше затвор. То беше гробница.