Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

– Как са останалите?

Мал обърна глава към малката опърпана група на Гриша, сгушени в сенките.

– Те вече знаят за оковата от люспи и са изплашени – каза.

– Ами за жар-птицата знаят ли?

Той поклати глава.

– Съмнявам се.

– Скоро ще им кажа.

– Сергей не е добре – продължи Мал. – Мисля, че още е в шок. Останалите обаче се държат.

– А Женя?

– Двамата с Давид изостанаха от групата. Тя не може да върви много бързо.

– Той се поколеба. – Пилигримите ù викат Крушене .

Развалината.

– Трябва да се видя с Толя и Тамар.

– Нужна ти е почивка.

– Сега – настоях. – Моля те.

Той се изправи, но виждах, че се колебае. Когато пак заговори, гласът му беше суров.

– Трябваше да ми кажеш какво си намислила.

Отвърнах поглед. Сега пропастта между нас изглеждаше дори още по-дълбока отпреди. „Опитах се да те освободя, Мал. От Тъмнейший и от себе си.“

– Трябваше да ме оставиш да го довърша – казах. – И беше редно да ме оставиш да умра.

Когато чух стъпките му постепенно да се отдалечават, оброних глава. Усещах дъха си да излиза на къси плитки тласъци. Докато събера кураж да вдигна очи, Толя и Тамар вече бяха коленичили пред мен със сведени глави.

– Погледнете ме – казах.

Двамата се подчиниха. Ръкавите на Толя бяха навити и чак сега забелязах, че масивните му предмишници са украсени с татуировки на лъчисти слънца.

– Защо просто не ми казахте?

– Защото не би ни допуснала толкова близо до себе си – отвърна Тамар.

Така си беше. Ето че и сега не знаех какво да правя с тях.

– Щом вярвате, че съм светица, защо не ме оставихте да умра в параклиса?

Ами ако е било писано това да е моето мъченичество?

– Ако е било писано, щеше да умреш – каза решително Толя. – А ние нямаше да те открием навреме след рухването на прохода, нито да успеем да те съживим.

– Позволихте на Мал да се върне за мен, въпреки че се бяхте заклели да го изведете.

– Той ни се изплъзна – отвърна Тамар.

Повдигнах недоверчиво едната си вежда. Денят, в който Мал успееше да се изплъзне от хватката на Толя, можеше да бъде провъзгласен за чудодеен.

Толя оброни глава и широките му рамене провиснаха.

– Прости ми – каза. – Но не съм аз този, който би му попречил да се върне за теб.

Въздъхнах. Ама че свят воин.

– Верни ли сте ми?

– Да! – отвърнаха двамата в един глас.

– На мен, а не на свещеника, така ли?

– На теб служим вярно – отвърна Толя, а в гласа му клокочеше гняв.

– Ще видим – промърморих и ги освободих с едно махване на ръката.

Тъкмо станаха да си ходят и пак ги върнах.

– Някои от пилигримите наричали Женя Крушене. Предупредете ги само веднъж. Който повтори пак тая дума, отрежете му езика.

Двамата нито мигнаха, нито трепнаха. Само се поклониха и си тръгнаха.

БЯЛАТА КАТЕДРАЛА беше пещера от алабастър – толкова огромна, че би побрала цял град в сияйното си като слонова кост лоно. По стените ù се стичаше влага и там никнеха гъби, някои с формата на звезди; образуваха се солни лилии. Пещерата се намираше дълбоко под Равка, някъде на север от столицата.

Държах да срещна свещеника права. Когато ни заведоха при него, аз се опирах с цялата си тежест на Мал, опитвайки се да прикрия треперенето на тялото и какво усилие ми коства да стоя на крака.

– Санкта Алина – посрещна ме Аппарат, – най-после дойде при нас.

Падна на колене пред мен в дрипавото си кафяво расо. Целуна ми първо ръка, после крайчеца на дрехата. Накрая извика правоверните и те се струпаха с хиляди в търбуха на пещерата. Щом заговори, сякаш въздухът се разтресе.

– Ние ще се въздигнем, за да създадем една нова Равка – изрева. – Страна без тирани и царе! Ще изригнем от земята и ще пометем сенките с прилива на правдата!

Някъде долу под нас пилигримите монотонно напяваха „Санкта Алина, Санкта Алина.“

В скалата бяха издълбани стаи. Те сияеха с мекия блясък на слонова кост, в който просветваха сребърни жилки. Мал ми помогна да се добера до моите покои, насили ме да изям няколко лъжици каша от сладък грах и ми донесе кана прясна вода, за да напълня издълбаната в каменния под вана. На стената имаше огледало, вградено направо в камъка. Щом се погледнах в него, издадох слаб писък. Тежката кана се разби о пода. Кожата ми беше бледа и безкръвна, опъната като барабан върху изпъкналите кости. Очите ми се бяха превърнали в оградени с тъмни кръгове кухини. Косата ми беше напълно побеляла – същинска пряспа току-що навалял пухкав сняг.

Опрях пръсти в огледалото. Очите на Мал срещнаха моите в отражението.