Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Сродното сродно привлича. Усетих го най-напред, когато „Колибрито“ навлезе в Безморие, но тогава се побоях да го приема. Този път не опитах да се съпротивлявам. Дадох воля на страха си, на чувството за вина, на срама. В мен имаше мрак. Той го беше пуснал вътре и вече нямаше да го отричам.

Волкрите, ничевие – всички те бяха мои изчадия. Той също.

– Моята сила е и твоя – повторих. Ръцете му стегнаха хватката си около мен. – А твоята е и моя – прошепнах близо до устните му.

Моя . Тази дума завибрира в мен, в двама ни. Воините сенки непрекъснато меняха формата си и жужаха. Припомних си усещането, когато Тъмнейший заключи нашийника около врата ми на онази покрита със сняг полянка и си присвои моята сила. По канала, създаден от нашата слята сила, преминах отвъд.

Той отстъпи назад.

– Какво правиш?!

Вече знаех защо не опита сам да убие морския бич; защо не е искал да затвърди връзката между нас. Боял се е.

Моя.

Последвах връзката, създадена между нас от нашийника на Морозов, и завладях силата на Тъмнейший.

От него заструи мрак: черни мастилени струи рукнаха от дланите му, въздигнаха се на талази и се разляха; взеха да приемат формата на ничевие , образувайки ръце, глава, нокти, криле. Моята първа мерзост .

Тъмнейший опита да се откопчи, но аз се впих още по-здраво в него, направлявайки мрака така, както той навремето беше призовал моята светлина.

Създанията се множаха едно след друго. Тъмнейший закрещя, сякаш изцеждах живота от него. И аз се чувствах на предела: сърцето ми се свиваше в конвулсии, като че всеки воин сянка отнемаше по частица от мен – цената на неговото сътворяване.

– Спри – изхриптя Тъмнейший.

Ничевие жужаха нервно наоколо, скрибуцаха и стържеха все по-режещо и по-бързо. Един подир друг моите воини сенки оживяваха и тяхната армия растеше.

Тъмнейший вече стенеше, аз – също. Двамата се отпуснахме безсилно един върху друг, но аз не отстъпвах.

– Ще убиеш и двама ни! – извика той.

– Да – отвърнах.

Краката на Тъмнейший се подкосиха и двамата се стоварихме на колене върху пода.

Това вече не беше Малката наука. Това беше магия, нещо много древно, създадено в самото ядро на света. То беше ужасяващо и безгранично. Нищо чудно, че Тъмнейший ламтеше за още и още.

Мракът жужеше и стържеше: хиляди скакалци, бръмбари и алчни мухи, триещи крака и размахващи криле. Мракът, от който бяха създадени ничевие , се разлюля и те започнаха да променят формата си, завихриха се яростно, направлявани от своя бяс и от моето ликуване.

Още едно изчадие. И още едно. От носа на Тъмнейший рукна кръв. Параклисът сякаш започна да се люлее. Осъзнах, че се гърча в конвулсии. Умирах лека-полека с всяко създадено от мен чудовище.

„Дано издържа още малко – помислих си. – Само още няколко да направя.

Колкото да съм сигурна, че съм го пратила в отвъдното, преди да го последвам.“

– Алина! – дочух някъде отдалече вика на Мал. Той ме дърпаше, теглеше ме настрани.

– Не! – извиках. – Остави ме да довърша!

– Алина!

Мал ме стисна за китката и през тялото ми премина тръпка като камшичен удар. През кървава мъгла и черни сенки успях да зърна неземна красота, видяна сякаш през златна порта.

Мал ме откъсна от Тъмнейший, но не и преди да призова за последно децата си: „Съборете го!“.

Тъмнейший се свлече на пода. Изчадията се струпаха в кръг около него като виеща се черна колона, после се стовариха с всичка сила срещу стените на параклиса и той се разтресе от покрива до основите.

Мал ме взе на ръце и хукна по пътеката между пейките. Ничевие продължаваха да се трупат покрай стените. По пода взеха да се сипят парчета мазилка. Синият купол се заклати, сякаш основите му поддадоха.

Мал подмина олтара и се хвърли в тайния проход. Миризма на влажна пръст и мухъл нахлу в ноздрите ми и се смеси със сладкото ухание на тамян откъм параклиса. Мал продължаваше да тича, гонен от злото, което аз бях освободила.

Далечен тътен ни застигна – параклисът се беше срутил. Бученето на погрома нахлу в прохода. Вълна от прах и отломки ни помете като бурен прилив. Мал залитна напред. Аз се отърколих от ръцете му и светът около нас се преобърна.

ПЪРВОТО, КОЕТО ЧУХ , беше буботещото дуднене на Толя. Аз нито можех да говоря, нито да пищя. Усещах единствено болка и непоносимото бреме на земята върху себе си. По-късно щях да разбера, че са се трудили върху мен часове наред, вдъхвали са въздух в дробовете ми, спирали са кръвотечението от раните ми и са се опитвали да поправят по-сериозните счупвания.