Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Само двама от тях не бяха белязани. Толя и Тамар предвождаха атаката с диви погледи, оголени остриета и моето име на уста.

ГЛАВА 23

ВОИНИТЕ НА СЛЪНЦЕТО се врязаха в редиците на ордата от сенки, посичаха и пронизваха всичко по пътя си, принуждавайки ничевие да отстъпят, докато стрелците ги обсипваха с огън от всички страни. Но въпреки неудържимата си ярост, всички те бяха човешки същества – плът и стомана срещу оживелите сенки. Един по един ничевие започнаха да ги повалят.

– Бягайте към параклиса! – провикна се Тамар.

Параклиса ли? Мигар се канеше да се опълчи с религиозни химни срещу Тъмнейший?

– Там ще сме като в капан – извика Сергей, тичайки към мен.

– Ние и така вече сме в капан – отвърна Мал, преметна пушката на рамо и хвана ръката ми. – Да вървим!

Колебаех се какво да правя, но и без това вече нямахме никакъв избор.

– Давид! – провикнах се. – Втората бомба!

Той я хвърли към ничевие . Заметна диво, без посока, добре че беше Зоя да помага.

Гмурнахме се в гората, воините на слънцето вървяха след нас и ни пазеха гърба. Взривът се усети сред дърветата като талаз от бяла светлина.

В параклиса лампите бяха запалени, а вратата – широко разтворена. Нахлухме вътре; екотът на стъпките ни откънтя по пътеката и рикошира в емайлирания син купол.

– Къде отиваме?! – изкрещя панически Сергей.

Отвън вече се чуваше стържещото, цвъртящо жужене. Толя затръшна вратата на параклиса и спусна тежката напречна греда. Воините на слънцето заеха позиции край прозорците с насочени пушки.

Тамар се прехвърли през редицата от пейки и префуча покрай мен по пътеката.

– Идвай!

Гледах я объркана – къде по-нататък можехме да отидем? Тя се стрелна покрай олтара и се вкопчи в единия от позлатените краища на триптиха. Зяпнах, когато повреденото от влагата крило се отвори и разкри тъмната паст на таен проход. Сигурно от тук бяха дошли воините на слънцето. Явно това беше обяснението и за бягството на Аппарат от Великия дворец.

– Накъде води? – попита Давид.

– Има ли значение? – сряза го Зоя.

Постройката цяла се разтресе, когато силен трясък на гръмотевица разцепи въздуха. Вратата на параклиса се пръсна на парчета. Толя отхвръкна назад. Вътре нахлу мрак.

Тъмнейший се появи насред черна вълна, носен от изчадията. Те го спуснаха с трепетно внимание върху каменния под.

– Огън! – изкрещя Тамар.

Затрещяха изстрели. Ничевие закръжиха и се завихриха около Тъмнейший, менейки формата си, преливайки едно в друго, щом куршумите улучваха телата им. Прииждаха вълна подир вълна като безкраен, монолитен черен прилив. Тъмнейший дори не забави крачка.

Ничевие продължаваха да нахлуват през вратата на параклиса. Толя вече беше се изправил и тичаше към мен с извадени револвери. Тамар и Мал застанаха от двете ми страни. Гриша стояха в плътна редица след нас.

Вдигнах ръце и призовах светлината, готова да нападна.

– Свали ръце, Алина – проговори Тъмнейший. Студеният му глас проехтя в параклиса, извисявайки се над шума и хаоса. – Свали ръце и ще ги пощадя.

В отговор Тамар затърка остриетата на брадвичките, произвеждайки оглушителен режещ звук от триене на метал о метал. Воините на слънцето вдигнаха пушки; дочух звук от щракане на кремъците на Огнетворците.

– Огледай се, Алина – продължи Тъмнейший. – Невъзможно е да победиш.

Само ще ги гледаш как умират. Присъедини се към мен сега и аз няма да им навредя – нито на твоите воини фанатици, нито на предателите от Гриша. Озърнах се сред кошмара в параклиса. Ничевие се рояха над нас и се блъскаха под купола. Други кръжаха около Тъмнейший като плътен облак от тела и криле. През прозорците се виждаха още много, почти закриваха здрачното небе.

По лицата на воините на слънцето беше изписана решителност, но редиците им редееха тревожно. Зърнах пъпки по брадичката на един от тях.

Под татуировките не изглеждаше по-голям от дванайсетгодишен. Всички чакаха тяхната светица да сътвори чудо – нещо, което не можех да им дам.

Толя освободи предпазителите на револверите.

– Задръж – казах.

– Алина – обади се Тамар, – все още можем да те изведем от тук.

– Задръж – повторих.

Воините на слънцето свалиха пушките. Тамар отпусна брадвичките надолу, но не охлаби хватката си.

– Какви са условията ти? – попитах.

Мал свъси вежди. Толя поклати глава. Не ме беше грижа. Това можеше да е само заблуждаващ ход от страна на Тъмнейший, но дори да имаше малък шанс да спася живота им, трябваше да се възползвам от него.