Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Не! Сега не е време за такива мисли. Спомних си какво реших за Николай още първия път, когато го видях. Оставаше само да се надявам, че хитрият лисугер е успял да избегне и този капан.

– Тъмнейший е насочил цялата си мощ насам – казах. – Може да потърсим изход през вътрешния град и с бой да си проправим път натам.

– Няма как да успеем – обезверено каза Сергей. – Прекалено много са.

Самата истина. Знаехме, че може да се стигне до това, но разчитахме на по-голямата си численост и на подкрепление от Полизная.

Някъде в далечината се чу приближаващ тътен на гръмотевица.

– Той идва – простена един от Огнетворците. – О, светии, той идва!

– Ще ни избие – прошепна Сергей.

– Ако имаме късмет – обади се Зоя.

Думите ù никак не бяха обнадеждаващи, затова пък бяха верни. Вече знаех как Тъмнейший отмъщава на предателите – разбрах го по зловещата бездна в очите на собствената му майка. Имах всички основания да вярвам, че Зоя и останалите ще бъдат наказани много по-жестоко.

Зоя се опита да избърше кръвта от бузата си, но успя само да я превърне в размазано петно.

– Предлагам да се доберем до вътрешния град. Предпочитам да си опитаме късмета с чудовищата отвън, отколкото да седим тук и да чакаме Тъмнейший.

– Нямаме почти никакъв шанс – предупредих ги отчаяна, че не мога да им предложа и най-малка надежда. – Не съм достатъчно силна, за да ги спра всичките.

– Поне с ничевие всичко ще приключи относително бързо – обади се Давид.

– Предлагам с бой да си проправим път надолу.

Всички се извърнахме изненадани да го погледнем. Той самият изглеждаше леко стъписан от онова, което беше казал току-що. После сви рамене. Очите ни се срещнаха.

– Сторихме всичко, което е по силите ни – каза.

Огледах стоящите около мен. Един по един те кимнаха в знак на съгласие.

Поех си дълбоко въздух.

– Останаха ли ти някакви гренатки , Давид?

Той измъкна от кафтана си два метални цилиндъра.

– Тия са последните.

– Използвай само едната, другата остави за резерва. Ще дам сигнал. Отворя ли вратите, тичайте с всичка сила към портите на двореца.

– Оставам с теб – каза Мал.

Понечих да възразя, но по погледа му разбрах, че няма никакъв смисъл.

– Вие не ни чакайте – казах на останалите. – Ще гледам да ви прикривам колкото може по-дълго.

Нова гръмотевица разцепи въздуха.

Гришаните взеха пушките на загиналите и се скупчиха около мен край вратата.

– Е, напред тогава – казах. Обърнах се и поставих ръце върху резбованите дръжки. Усетих глухите удари от телата на ничевие , които се хвърляха с всичка сила срещу вратата. Раната ми изгарящо пулсираше.

Кимнах на Зоя. Резето се превъртя.

Разтворих широко двете крила на вратата и изкрещях: „Сега!“.

Давид запрати ръчната граната в здрача пред нас; Зоя замахна и я издигна високо със силата си на Вихротворец.

– Залегнете! – кресна Давид.

Всички се притиснахме към стените със стиснати очи, прикрили главите си с ръце в очакване на експлозията. Взривът разтърси каменния под, а ослепителното му сияние проникна като червена ивица през стиснатите ми клепачи.

После побягнахме. Ничевие се бяха пръснали, стъписани от светлинната и взривната вълна, но само секунди по-късно отново стесниха кръга около нас.

– Бягайте! – изкрещях. Вдигнах ръце и посипах наоколо огнени водопади, които разкъсаха виолетовото небе и започнаха да посичат ничевие , а Мал откри огън по тях. Гриша се втурнаха през горския тунел.

Призовах цялата мощ на елена, всичката сила на морския бич и умението, на което ме беше научила Багра. Събрах светлината в себе си, после я пръснах наоколо в изпепеляващи арки, които оставяха светли дири през армията на сенките.

Но те бяха безчет. Какво ли е коствало на Тъмнейший да вдигне на крак тези пълчища? Те прииждаха срещу нас, а телата им се завихряха и променяха формата си подобно на лъскави рояци от бръмбари. Хищно протегнати напред ръце, оголени зъби; изтикаха Гриша извън тунела на дърветата; черни криле разсичаха въздуха; разкривените дупки на раззинатите им пасти зееха готови да разкъсват.

После въздухът сякаш оживя от тропота на стрелбата. От дърветата извираха войници, които стреляха в движение. Бойният вик, който цепеше въздуха, накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Санкта Алина .

Те се нахвърлиха срещу ничевие с оголени мечове и саби и взеха да посичат изчадията с невиждана ярост. Някои бяха облечени като земеделци, други носеха опърпани униформи на Първа армия, но всичките имаха татуиран един и същи знак: моето лъчисто слънце, изписано с мастило върху бузите им.