Ан Леки - Милостта на Калр

Второстепенният от „Мечът на Атагарис“ беше притиснал бояджията към стената и бе извил назад дясната ѝ ръка. Явно бе изритал кофата, ако се съдеше по розово-кафявите петна върху ботушите му, локвата боя под кофата и следите по пода. Капитана Хетнис стоеше на мястото си и наблюдаваше. Мълчаливо.

Собственицата на чайната отиде право при второстепенния и попита настоятелно:

— Какво е направила? Нищо не е направила!

„Мечът на Атагарис“ не отговори; вместо това изви още по-силно ръката на бояджията, принуждавайки я да се отлепи от стената, да изпъшка от болка, да се смъкне на колене и накрая да се просне по лице на пода. Боя оцапа дрехите ѝ и едната страна на лицето. Второстепенният заби коляно между лопатките ѝ, тя изохка и изскимтя тихо.

Собственицата на чайната отстъпи крачка назад, но не си тръгна.

— Пусни я! Аз я наех да боядиса входа.

Време беше да се намеся.

-„Мечът на Атагарис“, пусни гражданата.

Второстепенният се поколеба. Сигурно защото не мислеше за бояджията като за граждана. Накрая все пак я пусна и се изправи. Собственицата на чайната коленичи до бояджията и ѝ заговори на непознат за мен език, но по тона ѝ се досетих, че я пита дали е добре. Знаех, че не е добре — хватката, използвана от второстепенния, имаше за цел да нарани. Самата аз многократно я бях използвала с това предназначение.

Клекнах до собственицата на чайната.

— Ръката ти вероятно е счупена — казах на бояджията. — Не се движи. Ще се обадя на бърза помощ.

— Бърза помощ не идва тук — каза собственицата с горчиво презрение. После се обърна отново към ранената. — Можеш ли да станеш?

— Наистина не трябва да се движиш — казах аз. Но (бояджията не ми обърна внимание и с помощта на собственицата и две от клиентите успя да се изправи.

— Флотска капитана. — Капитана Хетнис очевидно бе възмутена и очевидно правеше геройски опити да скрие възмущението си. — Тази персона нанасяше щети на станцията, капитана.

— Тази персона — отвърнах аз — боядисваше вратата на чайната по молба на собственицата на въпросната чайна.

— Но тя не би могла да има разрешение за това, капитана! А и боята със сигурност е крадена.

— Не е крадена! — повиши глас собственицата, докато бояджията се отдалечаваше бавно, подкрепяна от две граждани, едната — гневната персона със сивите |ръкавици. — Купих я!

— Попитахте ли бояджията откъде е взела боята? — казах аз. Капитана Хетнис ме погледна с празно изражение, сякаш не разбира какво я питам. — Попитахте ни я дали има разрешение?

— Капитана, никоя няма разрешение да прави какаото и да било тук. — Гласът на капитана Хетнис бе грижливо лишен от емоции, но аз долових объркването ѝ,

Ако нещата наистина стояха така, чудно защо точно тази неразрешена дейност бе предизвикала такава несъразмерна реакция.

— Попитахте ли станцията дали боята е крадена? — Изглежда, и този въпрос се стори неразбираем на налитаната. — Имаше ли някаква причина да не се свържете с местната служба за сигурност?

— Капитана, в момента ние сме службата за сигурност в Долната градина. Наш дълг е да поддържаме реда. Службата за сигурност не идва тук. Тук изобщо...

— Да, да, тук изобщо не би трябвало да има хора, знам. — Обърнах се към Калр Пет. — Погрижи се гражданата да стигне до медицински център и да получи незабавно лечение.

— Не ми трябва вашата помощ — възрази собственицата на чайната.

— Все мие едно — казах аз и дадох знак на Пет, която тръгна незабавно. Обърнах се към капитана Хетнис. — Значи „Мечът на Атагарис“ е натоварен с охраната на Долната градина.

— Да, капитана — отговори Хетнис.

— „Мечът на Атагарис“ — или самата вие, в този ред на мисли — има ли някакъв опит с поддържането на реда сред цивилни?

— Не, капитана, но...

— Одевешната хватка — прекъснах я аз — не е подходяща за прилагане върху цивилни. А и когато притиснеш човек с коляно между лопатките, като нищо можеш да го задушиш до смърт. — Което не би било проблем, ако не те интересува ще живее ли въпросният човек, или не. — Лично вие и корабът ви ще се запознаете подробно с правилата за отношение към цивилни граждани. И ще ги спазвате.

-Ако флотската капитана ми позволи... Вие не разбирате. Тези хора са... — Млъкна. Сниши глас. — Тези хора трудно минават за цивилизовани. А и може да пишат какво ли не по стените. В момент като настоящия като нищо може да разпространяват слухове по този начин, да си предават тайни съобщения или бунтовнически призиви, да насъск- ват хората... — Спря, временно останала без думи. — А станцията не вижда какво става тук, капитана. Тук може да има всякакви нелегални. Може и чужденци да има дори!