Ан Леки - Милостта на Калр

— Вие — казах ѝ — сте много ядосана.

— Това би било неразумно — каза тя, след като си пое дъх.

— Чувствата и мислите са без значение. — Виждах, че съм прекалила, че след миг тя ще скочи от стола си и ще избяга. — Службата за сигурност се интересува единствено от действия.

— И аз така чух. — Бутна чашата си настрани и понечи да се изправи.

— Сядай — остро казах аз. Авторитетно. Тя застина. Махнах на собственицата да дойде. — Ще пия едно от каквото там предлагате — казах и получих чаша с някакъв прах на дъното, който — след като му бе добавена вряла вода — се превърна в гъстия чай, който пиеха всички тук. Отпих предпазливо. — Чай — предположих — и някакво печено зърно? — Собственицата завъртя очи, сякаш съм казала нещо много тъпо, обърна се и си тръгна, без да отговори. Махнах в знак че не ми пука особено и отпих още веднъж. — Е — казах на гражданата срещу себе си, която все така беше на нокти, готова да скочи и да избяга. — Нещо политическо ще да е.

Тя се ококори, самата невинност.

— Извинете, граждана? — Приемливо обръщение и на теория достатъчно любезно, макар че тя несъмнено можеше да разчете знаците на чина ми и би трябвало да използва най-почтителното обръщение, което ми се полага, стига да го знаеше, разбира се. И ако наистина искаше да прояви любезност.

— Всички тук се правят, че не те виждат, не ти говорят, не те поглеждат дори — казах аз. — А и акцентът ти е различен от техния. Не си оттук. Превъзпитанието обикновено разчита на директно внушение, залага в съзнанието ти рефлекс, който предизвиква силно негативни емоции, ако си помислиш отново да направиш онова, за което са те арестували. — Това важеше за основния вид обработка, разбира се, извън която превъзпитанието често биваше много по-сложно. — При теб този рефлекс се отключва, понечиш ли да дадеш израз на гнева си. А ти си много, много гневна. — Тук никоя не ме познаваше и аз не познавах никоя, но гнева разпознавам от пръв поглед. Гневът ми е стар познайник. — Било е въпиеща несправедливост, нали, от началото до края? Не си направила нищо нередно. Поне според своите критерии. — А и според критериите на останалите тук, очевидно. Не я бяха изгонили от заведението, нито присъствието и го беше опразнило. (собственицата я беше обслужила. — Какво стана?

Тя помълча, после каза:

— Свикнали сте, като кажете, че искате нещо, да го получите веднага, нали?

За пръв път съм на станция Атоек. Пристигнах днес. — Отпих от гъстия ча ѝ. — Тук съм от има-няма един час и видяното не ми допада особено.

— Ами пробвайте другаде тогава. — Гласът ѝ беше спокоен, почти без доловима следа от ирония или сарказъм. Сякаш имаше предвид само онова, което казва, и нищо повече.

— Е, какво стана?

— Колко чай пиете, граждана?

— Доста — отвърнах. — Все пак съм радчаи.

— И без съмнение пиете само от най-добрия. — Все така онази натрапваща се искреност. Реших, че е възстановила до голяма степен самоконтрола си и че смесицата от демонстративна любезност и едва доловим гняв са нормалното и състояние. — Ръчно бран, от най- редките и най-деликатни сортове.

— Не съм толкова придирчива — отвърнах спокойно. Откровено казано, нямах представа дали чаят, който пиех обикновено, е ръчно бран, или не, не знаех нищо за него, освен името му и че е добър. — Значи чаят се бере ръчно, така ли?

— Част от него — каза тя. — Трябва да идете долу и да видите сама. Има някои доста изгодни екскурзии. Туристите ги обожават. Много хора идват тук само за да видят как расте чаят. И защо не? Какво са радчаите без чай в крайна сметка? Сигурна съм, че една от плантаторите ще се радва лично да разведе вас.

Сетих се за граждана Фосиф.

— Може и да го направя. — Отпих поредната глътка от запарката.

Тя вдигна чашата си и допи своя ча ѝ. Изправи се.

— Благодаря ви, граждана, за приятния разговор.

— Радвам се, че се запознахме, граждана — отвърнах аз. — Отседнала съм на четвърто ниво. Отбийте се да си поговорим пак. — Тя се поклони мълчаливо. Обърна се към изхода, но застина изведнъж при звука на нещо тежко, което се удари в стената отвън.

Всички в чайната погледнаха натам. Собственицата тръшна чайника на една маса със силен звук, който нормално би стреснал цялата ѝ клиентела, но не стана така, защото всички се ослушваха напрегнато към случващото се отвън, на малката потънала в сенки улица. С изопнато от мрачна решителност лице собственицата излезе от чайната. Станах да я последвам, Пет тръгна след мен.