Ан Леки - Милостта на Калр

— Лейтенанта, иди да провериш как върви настаняването ни. — Лесно бих получила исканата информация от „Милостта на Калр“, но стомахът на Тизаруат се беше успокоил, след като бяхме слезли от совалката, и в момента тя беше гладна и уморена.

— Да, капитана — отговори тя и тръгна. Обърнах гръб на капитана Хетнис и нейния второстепенен и минах през украсения със спирали вход. Калр Пет ме последва. Човекът с боята се напрегна за миг, после продължи да маже.

Две от гражданите, седящи на очуканите маси, бяха облечени с обичайните радчайски дрехи — сака, панталони и ръкавици, видимо стандартна конфекция, груб плат в скучно сивкавобежово, от онези дрехи, на които всяка граждана има право и които са знак, че си ударила дъното на социалната йерархия. Останалите бяха с широки леки ризи и панталони в наситени цветове, червено, синьо и цикламено, в ярък контраст с опушените сивкави стени. Въздухът беше толкова спарен и неподвижен, че лекото облекло на местните определено изглеждаше за предпочитане пред моята униформа. Нито една не носеше шал като онези, които бях видяла в изобилие на главния булевард, бижутата също бяха оскъдни. Повечето държаха чашите си — пълни с чай, предположих аз — с голи ръце, без ръкавици. Кажи-речи по нищо не личеше, че се намирам на радчайска станция.

Когато влязох, собственицата побърза да се оттегли в един ъгъл с множество чаши и започна да наблюдава клиентите си толкова целенасочено и неотлъчно, че очевидно не можеше да отдели и частица от вниманието си за мен. Отидох при нея, поклоних се и казах:

— Извинете, граждана. Не познавам станцията и се питах дали не бихте могли да ми отговорите на един въпрос. — Собственицата ме зяпна с видимо изумление, почти все едно ѝ е проговорил чайникът, който държеше в голата си ръка, или не разбира езика, на който ѝ говоря. — Разбрах, че днес е голям атоекски празник, но тук не виждам никаква украса. — Нямаше пенисови гирлянди, нито бонбони, а само хора, които си гледаха работата. И се преструваха, че не виждат воините, появили се в центъра на квартала им.

Собственицата изсумтя.

— Защото всички атоеки са ксаи, така ли? — Калр Пет бе спряла зад мен. Капитана Хетнис и второстепенният от „Мечът на Атагарис“ не бяха помръднали от местата си, капитаната надничаше към мен през прага.

— Аха — казах аз. — Сега вече разбирам. Благодаря ви.

— Какво правите тук? — попита една от клиентите. Без почтително обръщение, дори без минимално любезното „граждана“. Хората, които седяха близо до нея, се напрегнаха видимо и зареяха погледи настрана. Малцината, които не бяха млъкнали преди това, сега го направиха. Една от клиентите, които седяха сами на маса, една от двете, облечени по радчайската мода, с евтини и грозни сако, ръкавици и прочие, затвори очи и вдиша няколко пъти, преди отново да ги отвори. Но не каза нищо.

Не дадох знак, че съм забелязала или чула каквото и да било.

— Трябва да отседна някъде, граждана.

— Тук няма скъпарски хотели — отвърна клиентата, която се беше обадила преди малко, онази с грубиянския тон. — Никоя не отсяда тук. Хората идват да пият и да хапнат автентична ичанска храна.

— Воинит е идват тук да сритат задника на онези, дето не си гледат работата и много си отварят устата — измърмори някоя зад мен. Не се обърнах да погледна, само излъчих мълчаливо съобщение, с което нареждах на Калр Пет да кротува.

— А при губернатората винаги има място за важни персони — продължи онази с грубия тон, сякаш другата не се беше обаждала изобщо.

— Може пък да не искам да отседна при губернатората. — Незнайно защо това май се оказа правилната реплика. Всички, които ме чуха, избухнаха в смях. Освен една — мълчаливата с радчайските дрехи. Малкото игли, които носеше, бяха евтини и с генерично значение, направени от пиринч и цветно стъкло. Нищо, което да дава информация за семейните ѝ контакти. Само една малка емайлирана ИссаИну на яката ѝ казваше нещо по-конкретно. ИссаИну беше Еманацията на движението и неподвижността и можеше да означава, че гражданата принадлежи или симпатизира на секта, практикуваща специфичен вид медитация. От друга страна, Еманациите бяха популярни, а предвид факта, че красяха фасадата на местния храм на Амаат, може би символично заместваха един или повече атоекски богове. Така че в крайна сметка иглата ИсаИну не ми казваше почти нищо. Но все пак ме заинтригува.

Издърпах стола срещу въпросната граждана и седнах.