Ан Леки - Милостта на Калр

Дори след като повторих въпроса си с най-прости думи и ѝ дадох време да помисли, Хетнис продължаваше да се пули.

— Не и ако е цивилизована, капитана. — Вдиша дълбоко, след което, окуражена навярно от разговора ни досега, каза: — Ако флотската капитана ми позволи... — С жест ѝ дадох знак, че позволявам. — Капитана, какво се е случило на Палата Омоу? Чужденците ли нападнаха? Във война ли сме?

Част от Анаандер Мианаай вярваше — или поне твърдеше така, — че вътрешният ѝ конфликт се дължи на външна намеса от страна на чуждата раса пресгер.

— Във война сме, да. Но пресгер нямат нищо общо. Сами се нападнахме. — Капитана Вел, бившата командира на „Милостта на Калр“, бе вярвала на лъжата за пресгер. — Вел Оск беше арестувана за държавна измяна. — Двете, Хетнис и Оск, се бяха познавали. — Не знам какво е станало с нея след това. — Но всички се досещаха какво може да е станало. — Добре ли я познавахте?

Опасен въпрос. Капитана Хетнис, която не можеше да се мери с моя екипаж в прикриването на емоции, съвсем очевидно съзря опасността.

— Не толкова добре, капитана, че да я заподозра в предателство.

Лейтенанта Тизаруат трепна едва доловимо, когато капитана Хетнис спомена предателство. Капитана Вел не беше предавала никого и никоя не го знаеше по-добре от Анаандер Мианаа ѝ.

Вратите на асансьора се отвориха. Главният булевард на станция Атоек беше доста по-малък от булеварда на Палата Омоу. В пристъп на малоумие проектантите на станцията явно бяха решили, че бялото ще е отличен цвят за дългата, открита и силно натоварена с трафик улица. Като всеки главен булевард на всяка що-годе голяма радчайска станция, и тукашният беше изграден на две нива, с прозорци тук-там на второто, а първото обточено с офиси и магазини, плюс основните храмове на станцията — един посветен на Амаат и вероятно на множество по-малки богове, чиято фасада не можеше да се похвали с божествената шарения на храма на Палата Омоу, а само с изображения на четирите Еманации, в цикламено, червено и жълто и с мръсотия, наслоила се по всички корнизи и вдлъбнатини. До него имаше друг, по-малък храм, посветен, предположих аз, на бога от историята на капитана Хетнис. Входът му беше обкичен с гирлянди като онези на доковете, но по-големи и осветени отвътре, което подчертаваше ярките им цветове.

Около храма, докъдето ми стигаше погледът, граждани стояха на групи, разговаряха на висок глас, облечени с палта, панталони и ръкавици в ярки цветове, зелени, розови, сини и жълти. Празнично облекло. Носеха почти такова изобилие от бижута като потомствените радчаи, но местната мода явно диктуваше иглите да се прикрепват не директно на саката и палтата, а на широк шал, носен диагонално през гърдите, от едното рамо до срещуположния хълбок, вързан и с висящи краища. Деца на разнообразна възраст търчаха между групичките, подвикваха си и току спираха да си изпросят бонбони от възрастните. Хартийки в розово, синьо, оранжево и зелено се валяха с хиляди по пода. Няколко влетяха в кабината на асансьора, когато вратите се отвориха, и така видях, че имат отпечатан текст. Течението ги подмяташе и разчетох само отделни фрагменти от текста. „... благословии... богът, когото... аз не...“

Веднага щом излязохме от асансьора, една граждана се отдели от тълпата и тръгна към нас. Облечена беше в шити по поръчка палто и панталони в толкова бледозелен цвят, че можеше да мине и за бял. Ръкавиците ѝ бяха от същия плат. Нямаше шал, но пък игли имаше много, включително голям скъпоценен камък в малинов цвят, обточен с дантела от тъкано сребро. Гражданата изкриви лице в израз на приятна изненада и се поклони дълбоко.

— Флотска капитана! Едва-що чух, че сте пристигнали, и ето ви и вас! Ужасна история наистина, това със сриналия се портал към Палата Омоу и всички кораби, които се пренасочиха насам, и другите, които не могат да си тръгнат, но сега, когато сте тук, всичко това скоро ще се оправи, сигурна съм. — Акцентът ѝ беше на заможна и добре образована радчаи, макар че в гласните и имаше нещо странно. — О, но вие не ме познавате. Аз съм Фосиф Денче и съм истински щастлива, че се срещаме. Имам апартамент тук, на станцията, много голям, и къща долу, на планетата, още по-голяма. За мен ще е чест да ви предложа гостоприемството си.

Капитана Хетнис и нейният второстепенен стояха до мен сериозни и мълчаливи. Зад мен Пет все така демонстрираше пасивност ала второстепенен, но аз виждах, чрез „Милостта на Калр“, че фамилиарниченето на граждана Фосиф я дразни. Колкото до лейтенанта Тизаруат, ако погледнеше човек зад остатъчните следи от медикаментите против гадене и обичайното ѝ общо униние, щеше да открие, че младата лейтенанта намира случката за забавна, макар и достойна за презрението ѝ,