Ан Леки - Милостта на Калр

Секционната врата, водеща към Долната градина, беше подпряна с очуканите останки на маса с един липсващ крак. Индикаторът до входа твърдеше, че от другата страна на тази уж затворена врата има космически вакуум. Сериозна работа беше това — секционните врати се затваряха автоматично в случай на внезапен спад в налягането, за да ограничат щетите от пробойни в корпуса на станцията. Очевидно зад вратата нямаше вакуум, въпреки показанията на индикатора, но никоя, която прекарва достатъчно време на кораб или живее на станция, не се отнася лековато към тези мерки за безопасност.

— Всички секционни врати към Долната градина ли са повредени и подпрени по този начин?

— Както вече казах, флотска капитана, този район трябва да е запечатан, но въпреки това разни хора продължават да влизат.

— Да — казах аз и махнах с ръка, в знак че казаното от нея е очевидно. — Тогава защо не поправите вратите, така че да работят нормално?

Тя примигна, явно не разбираше напълно въпроса ми.

— Тук не би трябвало да има хора, капитана. — Стори ми се напълно сериозна, явно този аргументи изглеждаше съвсем адекватен. Второстепенният зад нея гледаше право напред, с празен поглед, и очевидно нямаше мнение по въпроса. Но аз знаех, че това едва ли отговаря на истината. Не казах нищо, само се обърнах, прехвърлих се през счупената маса и стъпих в Долната градина.

В коридора отвъд грейна мътна светлина — на стените бяха подпрени портативни светлинни панели, които се включваха при появата ни и се изключваха, след като отминехме. Въздухът беше ненормално застинал, невероятно влажен и миришеше на застояло — очевидно станцията не регулираше въздушните потоци в тази своя част и подпрените секционни врати бяха не просто въпрос на достъп, а на живот и смърт, защото осигуряваха единствената вентилация по тези места. След петдесетина метра коридорът ни изведе на нещо като малък булевард, подобие на булевард, където вратите бяха изтръгнати, а лекьосаните бели стени съборени тук-там. Получило се бе нещо като улица, или лабиринт по-скоро, едноетажен и полуотворен, осветен с още портативни панели, но с по-добро захранване от онези в коридора, поне ако се съдеше по по-силната им светлина. Шепата граждани, тръгнали нанякъде или отнякъде, внезапно установиха, че пътят им ги води по маршрут, който заобикаля групичката ни отдалече, и пак толкова случайно откриха, че нямат желание да поглеждат към нас.

В един далечен ъгъл имаше широк вход, от който се лееше светлина. Човек с широка риза и панталони стоеше до входа. Хвърли кратък поглед към нас, замисли се сякаш за миг, после ни обърна гръб, наведе се над петлитровата кофа в краката си, изправи се отново и започна да маже старателно и целенасочено стената покрай входа. Там, където върху стената падаше сянка, със слаба светлина грееха червени спирали и завъртулки. Цветът на боята, която използваше човекът, явно бе много близък до цвета на стената и новото покритие се виждаше само когато фосфоресцираше. От другата страна на входа хора седяха на сбиротък от маси, пиеха чай и си говореха. Е, бяха си говорили, преди да ни видят.

Въздухът наистина беше неприятно спарен. Изведнъж ме затисна силен спомен, надигнал се от червата ми сякаш. Влажна жега и смрад на блатна вода. От онези спомени, които ме връхлитаха все по рядко през последните години, спомени от времето, когато бях кораб. Когато бях единица от второстепенни под командването на лейтенанта Оун (която още бе жива по онова време и всеки неин дъх, всяко нейно движение бяха неразделна част от дните и нощите ми, а аз винаги, винаги бях с нея).

Декадната стая на „Милостта на Калр“ се появи за миг пред вътрешното ми зрение. Сейварден седеше, пиеше чай и преглеждаше графика с дежурствата за днес и утре, силна миризма на почистващ препарат, по-силна от обикновено, нахлуваше от коридора, където три воини Амаат търкаха безупречно чистия под. Амаат пееха тихо и фалшиво: „Всичко се върти, станцията обикаля луната, всичко се върти“. Аз ли бях поискала неволно информацията, или корабът ми я беше изпратил сам, в отклик на нещо, което е усетил в мен? И имаше ли значение?

— Капитана — осмели се Хетнис, навярно защото бях спряла, а след мен и всички останали — самата тя, второстепенният, лейтенанта Тизаруат и Калр Пет. — Ако флотската капитана ми позволи. Не би трябвало да има никакви хора в Долната градина. Нямат работа тук.

Погледнах многозначително към хората около масите зад широкия вход, които вкупом се правеха, че не ни забелязват. После погледнах към гражданите, които се движеха по улицата. И казах на Тизаруат: