Ан Леки - Милостта на Калр

От друга страна, през последните няколко века лордата на Радч редовно посещаваше кораби и променяше кодовете им за достъп; подозирах освен това, че е предоставяла кодове за достъп на хора, които е смятала за свои поддръжници, така че те да действат тайно, невидими за кораби и станции, които в противен случай биха ги докладвали незабавно на властите. На „другата“ Анаандер Мианаай.

— Ако ти трябват второстепенни — казах тихо, сама в дневната си на станция Атоек, след като бях изпратила губернатора Жиарод, — тези тела може да са ти от полза.

Сейварден мълчеше, обмисляйки думите ми. Изводът, до който стигаше, явно не ѝ беше по вкуса.

— Другата страна има мрежа тук. Това се опитваш да ми кажеш.

— Ние не сме на ничия страна — напомних ѝ. — Но иначе да, мрежа има. Където е едната страна, там е и другата. Защото са едно и също нещо. Не е чудно, че въпросната част от тираната има свои агенти тук. — Анаандер Мианаай беше вездесъща, беше навсякъде в радчайския космос. — Но трябва да призная, че не очаквах такова нещо.

— Само тела не са достатъчни — изтъкна Сейварден. Облегна се на стената. Скръсти ръце. Побърза да ги отпусне. — Трябва да се инсталира оборудване. — После добави извинително: — Но ти това го знаеш, разбира се.

— Може да са се снабдили с необходимото оборудване. Или пък използват войскови кораб. — Един войскови кораб разполагаше с всичко необходимо за процеса, при наличие на достатъчно време и материали. Част от Мечовете и Милостите все още държаха малки количества второстепенни на склад като резерв. На теория тези кораби бяха единственият източник на необходимите материали и оборудване. Други източници вече не съществуваха. Това беше една от причините за проблемите, които лордата на Радч беше срещнала при обработката на Тизаруат — не бе могла да се снабди с необходимото оборудване и се бе наложило да модифицира своето. — Или пък проверката ти ще покаже, че всичко е наред.

Сейварден изсумтя. После каза:

— Не са много хората тук, които биха могли да организират подобно нещо.

— Така е — съгласих се.

— Предполагам, че губернатората не е замесена, иначе нямаше да ти даде кодовете за достъп. Макар че едва ли би могла да ти откаже, от друга страна.

— И това е вярно.

— А ти — каза Сейварден — няма да ми кажеш кого подозираш, сигурна съм. Брек, ще бъдем на дни път от станцията. Освен ако не минем през портал.

— Където и да си, не би могла да ми се притечеш на помощ, ако нещо се случи.

— Е — каза Сейварден. — Ами... — Напрегната и нещастна. -Предполагам, че следващите няколко месеца ще са много скучни. Винаги става така. — И двете го знаехме от личен опит. Трескави действия, последвани от дълги периоди на изчакване, месеци, понякога години дори. — А дори ако те дойдат на Атоек... — под „те" имаше предвид онази част от лордата на Радч, която беше загубила битката при Палата Омоу и чии- то поддръжници унищожаваха портали с все корабите в тях, — няма да дойдат веднага. Атоек едва ли е първата система в списъка им. — А пътуването между системите можеше да отнеме седмици, месеци, дори години. — Предполагам, че дълго време нищо няма да се случи. — И тогава ѝ хрумна нещо. — Защо не използваш „Мечът на Атагарис“? И без това бездейства в момента. — Не отговорих веднага, но нямаше и нужда. — Ох, на Аатр циците. Естествено. Трябваше да се сетя веднага, но не мислех, че онази персона... — Изборът на дума, възможно най-безличната, изразяваше презрението на Сейварден към капитана Хетнис. — Не мислех, че е достатъчно умна да спретне нещо такова. — Мнението на Сейварден за капитаната на „Мечът на Атагарис“ се беше сринало окончателно след смъртта на преводача Длик. — Но като се замисля сега, не е ли странно, че „Мечът на Атагарис“ толкова държеше да прибере онази снабдителна капсула? Може би трябва да проверим какво има от другата страна на Призрачния портал.

— Имам известни предположения какво може да намерим там — признах аз. — Но да караме поред. И не се тревожи за мен. Мога да се грижа за себе си.

— Да, флотска капитана — каза Сейварден.

На закуска следващата сутрин сестрата на Куетер стоеше мълчаливо и със сведени очи, докато с лейтенанта Тизаруат казвахме ежедневната молитва. „Цветето на справедливостта е мир“. Мълча, докато изреждахме имената на покойните. Остана права, след като двете с Тизаруат седнахме.

— Седни, дете — казах ѝ аз на делсиг.

— Да, радчаи. — Седна послушно. Все така със сведени очи. До тази сутрин се беше хранила заедно с моите Калр.