Ан Леки - Милостта на Калр

Осем въведе капитана Хетнис в дневната ми. След предсказуемата чаша чай (в розовия стъклен сервиз, сега, когато Хетнис знаеше за безценния „Бракт“ и Калр Пет можеше да е сигурна, че капитаната ще усети завоалираната обида, задето не ѝ сервират в него) попитах:

— Как е вашият Атагарис?

Капитана Хетнис застина за миг, изненадана, както ми се стори. После каза въпросително:

— Флотска капитана?

— Второстепенният, който пострада. — В момента на станцията имаше само трима Атагарис. Заповядала бях сегментите Вар от „Мечът на Атагарис“ да се върнат на кораба си.

Тя се намръщи.

— Възстановява се добре, флотска капитана. — Леко колебание. — Ако флотската капитана ми прости. — Дадох знак да продължи. — Защо наредихте второстепенният да бъде лекуван?

Отговорите, които бих могла да дам на този въпрос, едва ли биха се сторили смислени на капитана Хетнис.

— Противното би било прахосничество, капитана. А и корабът ви щеше да страда. — Все същата намръщена физиономия. Познала бях. Не беше в състояние да разбере. — Размишлявах как най-добре да използваме ресурсите си.

— Порталите, флотска капитана — каза веднага капитана Хетнис. — Позволете да ви напомня, че всяка може да мине през порталите.

— Не — казах аз, — никоя няма да мине оттам. Порталите са лесни за наблюдение и отбрана. — И аз със сигурност щях да ги минирам, по един или друг начин. Не бях сигурна дали капитана Хетнис е мислила върху тази възможност, или е сметнала, че аз няма да се сетя за нея. И двете бяха еднакво вероятни. — Но със сигурност никоя няма да дойде през Призрачния портал.

Едва доловимо потрепване на мускулите около очите и устата ѝ, промяна в изражението, която изчезна толкова бързо, че не успях да я разчета със сигурност.

Хетнис вярваше, че някоя може и да дойде оттам. Все повече се убеждавах, че ме е излъгала, когато каза, че не е срещала никого в онази друга, уж празна система. И че се опитва да прикрие факта, че там е имало някого. В по-далечно или по-близко минало, и дори сега, в този момент. Разбира се, ако е продавала валскааиански транспортирани, би искала да прикрие този факт на всяка цена, за да избегне превъзпитание или нещо още по-лошо. Оставаше въпросът на кого ги е продавала и защо.

Не можех да разчитам на нея. И нямаше да го направя. Щях да я наблюдавам под лупа, нея и кораба ѝ.

— Отпратили сте „Милостта на Калр“, флотска капитана — каза капитана Хетнис.

Заминаването на кораба ми не беше тайна за никого — но не и причината за заминаването му.

— Да, има да свърши нещо дребно. — Нямаше да навляза в подробности, разбира се, не и пред капитана Хетнис. — Ще се върне след няколко дни. Убедена ли сте в способностите на своята Амаат лейтенанта?

Капитана Хетнис се намръщи озадачено.

— Да, флотска капитана.

— Добре. — Значи нямаше причина да настоява, че трябва спешно да се върне на кораба си. Направеше ли го, позицията ѝ — ако изобщо беше в състояние да стигне до този извод — щеше да стане по-силна, от- колкото исках. Можех само да гадая дали ще поиска разрешение да се върне на кораба си.

— Е, флотска капитана — каза тя, все така седнала срещу мен с розовата стъклена чаша чай в ръка, — може би всичко това ще се окаже ненужно и усилията ни ще се окажат напразни. — Пое си дъх. Бавно и спокойно. Добре изиграно спокойствие, реших аз.

Нямаше съмнение, че ще трябва да държа капитана Хетнис близо до мен. И по възможност на станцията, а не на борда на кораба ѝ. Знаех какво означава капи- таната за един кораб. И макар второстепенните никога да не даваха информация за емоционалното състояние на кораба, аз бях видяла с очите си сегмента Атагарис със забитото в гърба парче стъкло. Видяла бях сълзите в очите му. „Мечът на Атагарис“ не искаше да загуби капитаната си.

Знаех какво е да си кораб. Не исках да лишавам „Мечът на Атагарис“ от неговата капитана. Но щях да го направя при нужда. Ако сметнех, че това е необходимо условие за безопасността на системата и нейните обитатели. За безопасността на Баснааид.

След закуска и преди да пусне Уран на разходка, Осем я заведе да ѝ купи дрехи. Би могла да ги получи от складовете, разбира се — всяка радчаи има право на храна, подслон и дрехи. Но Осем не даде и дума да се издума по въпроса. Уран живееше при мен и трябваше да е облечена подобаващо.

Разбира се, бих могла и сама да ѝ купя дрехи. Но в очите на радчаите това би означавало, че или съм я осиновила в къщата си, или съм ѝ предложила клиентство. Подозирах обаче, че Уран и така се чувства разделена от семейството си, и не исках да сипвам допълнително сол в раната, а и макар клиентството да не включва задължително сексуални отношения, често се приема, че такива са налице, когато патроната и клиентата са с различен социален статут. За някои това вероятно няма значение. Подозирах, че Уран не е сред тях. Затова ѝ бях отпуснала издръжка за неща като облекло и прочие. Което не се различаваше твърде от другото, но приличието се крепи на именно такива дребни подробности.