Ан Леки - Милостта на Калр

— Чух за това преди няколко часа.

— Да се съгласим би означавало да ги поощрим, задето ни заплашват. Угодим ли им веднъж, те ще го направят отново. А точно сега нямаме нужда от размирици.

— Тези хора са граждани — отвърнах възможно най- спокойно, макар гласът ми да се доближаваше опасно до мъртвешката безизразност на второстепенен. — Когато се държат прилично, вие решавате, че проблем не съществува. Когато се оплакват, твърдите, че сами са си виновни за проблемите, защото нарушават благоприличието. А когато се видят принудени да прибягнат до крайни мерки, казвате, че няма да поощрите подобни действия. Какво трябва да направят, за да ги чуете?

— Вие не разбирате, флотска капитана, това не е като...

Прекъснах я, игнорирайки правилата на благоприличието:

— Какво толкова ще ви струва да обмислите тази възможност? — Всъщност можеше да ѝ струва доста. Би означавало да признае пред себе си, че не е била толкова справедлива, колкото се е смятала винаги. — Ситуацията тук трябва да е такава, че без значение какво се случва извън системата — дори никога да не чуем нищо от лордата на Радч, дори всички портали в радчайския космос да се сринат, — без значение какво се случва другаде, тази система трябва да е безопасна и стабилна. А това няма как да се случи, ако заплашваме с въоръжена намеса десетки или стотици граждани.

— А ако валскааианите решат да се разбунтуват? Или, боговете да не дават, същото направят ичана в Долната градина, тук, пред собствената ви врата?

Честно, губернатората понякога направо ме влудяваше.

— Няма да издам заповед за стрелба по цивилни. — Всъщност бих дала изрична заповед в обратния смисъл. — Хората не се бунтуват просто така, без причина. Настоящите ви проблеми с ичана са резултат от отношението ви към тях в миналото.

— И трябва да погледна от тяхната гледна точка, така ли? — попита тя, вдигнала вежди и с лека ирония.

— Да — потвърдих. — Или това, или трябва да ги арестувате до последната, да ги избиете или да ги подложите на превъзпитание. — Службата за сигурност нямаше ресурсите да извърши второто, а за първото аз вече бях заявила, че няма да съдействам.

Тя изкриви лице в израз на ужас и отвращение.

— За каква ме вземате, флотска капитана? Как изобщо ви хрумна, че някоя тук би стигнала до подобно решение?

— По-стара съм, отколкото изглеждам — отговорих аз. — Участвала съм в немалко анексирания. Виждала съм хора да правят неща, които биха им се сторили немислими само преди месец или година.

Лейтенанта Тизаруат вечеряше с гостите си — праплеменницата на директората на службата за сигурност; младата трета братовчеда на една чаена плантатора, не Фосиф, а една от онези, чийто чай Фосиф пренебрежително бе нарекла „приемлив“; братовчедата на Скааиат Оуер и граждана Пиат. Тизаруат се оплакваше от упорития ми нрав, който не отстъпвал пред никакви молби. Разбира се, Баснааид не беше там. Тя не се движеше в този социален кръг, а и аз, в крайна сметка, бях забранила на Тизаруат да общува с нея.

Системна губернатора Жиарод, седнала срещу мен на масата в трапезарията на квартирата ми, каза:

— И вие смятате, че и аз мога да се окажа в такава ситуация, така ли, флотска капитана?

— Всяка може да се окаже в такава ситуация, губернатора — отговорих аз. — Добре е да осъзнаем това преди да сме направили нещо, с което после ще ни е трудно да живеем.

А най-добре е да го осъзнаем преди някоя — или десетки „някои“ — да са умрели като един вид нагледен урок.

Но този урок е много трудно да се усвои по друг, безболезнен начин, както знаех от горчив личен опит.

19

Когато обясних на Сейварден, че искам да направи ревизия на склада, където държат на съхранение транспортираните, тя моментално схвана какво имам предвид.

— Ти сериозно ли мислиш — каза тя на глас, приседнала на койката в каютата си, и гласът ѝ прозвуча в ухото ми в Долната градина, — че някоя е успяла да открадне тела? — Направи пауза. — И защо им е да го правят? И как биха могли? Тоест, по време на анексиране — махна многозначително с ръка — всичко може да се случи. Ако ми беше казала, че някоя продава на роботърговци по време на анексиране, не бих се учудила особено.

Но след като човек е етикетиран, индексиран и заведен в инвентарните списъци, нещата се променяха напълно. Знаех не по-зле от Сейварден какво се случва с някои хора по време на анексиране — хора, които не са радчаи. Знаех също, че случаите на продадени по този начин хора са изключително редки — радчайските воини не можеха и дъх да си поемат, без корабът им да научи за това.