Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Електрическата светлина заслепи Лангтън и обля стаята.

— Виждате ли как светлината се озовава едновременно във всеки ъгъл, как пътува във всички посоки. Експериментаторите трябва да я насочат към определена точка — професорът премести абажура така, че от светлината на лампата остана да се вижда само един тесен лъч. Лъчът докосна гарафата с виното и накара кларета да засвети в плътно червено.

— Вълната, която душата на субекта представлява, е заредена положително и гравитира към отрицателно заредената антена в предварително подготвения съд. Така, твърдят експериментаторите, те са открили начин, по който да уловят самата същност на умиращия субект. Да я уловят и да я задържат жива.

Лангтън се преви одве, борейки се да си поеме въздух. Професорът на секундата включи лампата и коленичи до него.

— Какво ви стана, човече?

— Жена ми… Сара… — промълви Лангтън с треперещ глас.

— Господи, простете ми — професорът сведе глава. — Простете ми това евтино представление. Нямах представа.

Лангтън сграбчи чашата с кларета и я изпи на един дъх. Виното парна гърлото му и му помогна да задиша по-спокойно.

— Нямаше как да знаете, професоре.

— И въпреки това — професорът се надигна и залитна леко. — Може би сестрата е права: имам нужда от сън.

— Преди да ме оставите, моля ви, кажете ми още нещо.

— Разбира се.

— Те съществуват ли? Дѐлваджиите. Или са само измислица?

Професорът седна на мястото си и си наля още вино.

— Като хирург и учен би трябвало да ви кажа, че са измислица, при това лоша измислица. Но ако го сторя, ще ви излъжа. Виждал съм апарата, който ви описах, в действие. Преди много години за кратко асистирах на професор Клаустус във Франкфурт. В известен период от време той експериментираше с умиращи пациенти.

— И вие сте видели такъв апарат да работи?

— Видях нещо — отвърна професорът. — Поле с електрически заряд напусна тялото в момента на смъртта. Клаустус го улови в тежък съд, подобен на глинена делва. После по всичко изглеждаше, че в съда настъпи някакъв вид Брауново движение. Обаче всички такива съдове на Клаустус, заедно с цялата му лаборатория, бяха погълнати от големия пожар през зимата на осемдесет и втора година, макар че самият професор вероятно е оцелял.

— Но… делва?

Професорът сви рамене.

— Това не е новост, инспекторе. Спомнете си Свещения Граал, който най-вероятно не е бил нищо повече от глинен бокал. Или процеса на мумифициране при египтяните, по време на който органите на починалия са били поставяни в специални делвички с капаци. Други древни цивилизации също са използвали подобни съдове за сходни цели.

Историята звучеше на Лангтън като извадена от страниците на най-жълтите сред евтините вестници. Но когато му я разказваше световноизвестен професор…

— И вие действително вярвате във всичко това?

— Помислете в какви времена живеем, инспекторе. За петдесет години постигнахме повече, отколкото през последните пет или дори десет века. Стигнахме дотук след деня, в който Томас Уилис и кръжецът на оксфордските реформатори обявиха човешкия мозък за извор както на здравия разум, така и на всяка страст и лудост. Разширихме границите във всяка област: наука, техника, медицина, производство, изкуство. Защо да не ги разширим и в областта, която ние с вас коментираме? А защо да съществуват граници изобщо? Ами ако всички дисциплини на човешкото познание са взаимно свързани? Тогава не би имало разлика между медицина и суеверие, между наука и религия.

Жарът в гласа на професора разтревожи Лангтън. Стори му се, че долавя в думите на лекаря намек за грях, за арогантна гордост.

— И каква е ползата от това да уловиш нечия душа?

— Освен факта, че доказваш изобщо нейното съществуване? Добър въпрос — професорът потъна в стола си и изведнъж придоби вид на уморен старец. — В експеримента си Клаустус откри един особен страничен ефект: гърлата на съдовете бяха запечатани с медна тел и восък и когато професорът докоснеше металната скоба на капака, за кратко виждаше в съзнанието си късче от живота на починалия. За няколко секунди преживяваше някои от спомените на клетия напуснал ни човек.

Лангтън нямаше желание да продължи тази мисъл, но професорът му помогна:

— Някои хора, инспекторе, обичат да преживяват отново и отново тези чужди пленени животи като свои. Наслаждават се на усещането да бъдат някой друг, да плячкосат нечие чуждо съзнание. Някои считат това за изключително… изтънчен деликатес.