Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Има и още нещо, сър — продължи Макбрайд, бръкна в джоба на куртката си и измъкна изпомачкан пощенски плик. — Това ви чакаше в управлението, та ви го донесох.

Калиграфски почерк, синьо мастило върху кремава хартия. В горния десен ъгъл на листа надпис, отпечатан релефно със златни букви: Професор Колдуел Чивърс .

— Викат ни, сержант.

— Сър?

Лангтън сгъна бележката и я прибра в собствения си джоб.

— Изглежда, че професорът държи да ни види още тази вечер.

Седнал до Макбрайд в раздрънкания закрит кабриолет, Лангтън мислеше точно колко човека знаеха, че огнярят Олсен е разполагал с информация по убийството на бура. Припомни си ясно групичката, наобиколила безликото тяло на Албърт Док, представи си лицата на всички: докерът Конъли, Пъркинс, помощник-ръководител на дока, Олсен, стиснал стълба на уличния фенер, за да се задържи на крака. И Макбрайд, разбира се.

С лакътя си Лангтън изтри едно местенце на запотеното стъкло на кабриолета. Фенерите светеха като подути очи в мрака, вече сгъстил се и задръстил всяка улица, притиснал града подобно на парцал с хлороформ, долепен до устата на пациента. Лангтън завиждаше на спящите по домовете си. Завиждаше на безгрижното невежество на дрямката им.

Кочияшът спря кабриолета на ъгъла на Хоуп Стрийт и Хоуп Плейс, Лангтън му плати, изправи се на покрития с хрущяща корица сняг тротоар и вдигна очи към Лечебницата. Висока и широка сграда от червени тухли и пясъчник от местните кариери, един-единствен електрически глобус, който светеше над страничния вход. Мътна жълта светлина се процеждаше през съседния прозорец, без съмнение от стаичката на портиера.

С нежелание Лангтън си припомни последното си идване тук. Как тичаше през горещината на душните улици, как не можеше да намери кабриолет, как се препъваше нагоре по стълбите към спешното отделение. Всичко напразно.

— Сър? Добре ли сте?

Лангтън отпусна стиснатите в джобовете на куртката си юмруци и пое към предните стълби.

— Хайде, сержант.

В кънтящото мраморно фоайе възрастният портиер се прозя и плъзна настрани стъкления панел на прозорчето си.

— Спешен случай?

— Не, тук сме да…

— След десет часа вечер приемаме само спешни случаи, господа. Работното време е от седем сутринта до десет вечерта.

Лангтън извади служебната си карта и каза:

— Професор Колдуел Чивърс ни уведоми, че ще ни чака тази вечер.

— О! Ясно, сър — портиерът бутна на носа си очилата с полукръгли стъкълца и погледна в графика. — Господин професорът още не си е тръгнал. Ще го намерите в хирургията, сър. По тези стълби вляво, на третия етаж. А може и да е в манипулационната.

Лангтън и Макбрайд последваха указанията на портиера. Стъпките на ботушите им отекваха от облицованите с бели плочки стени. По дългите студени коридори на отделенията подминаваха отворени врати на болнични стаи, в които пациентите бяха само неясни фигури под сивите си одеяла. Млади сестри в бели униформи вдигаха очи от бюрата си, сякаш да смъмрят полицаите, че тревожат болните с шума от стъпките си. Смрад на дезинфектант пълнеше всяко кътче на сградата.

На третия етаж двукрила дървена врата с прозорчета от матово стъкло се отвори, за да ги пропусне в хирургичното отделение с редици операционни зали. Вътре Лангтън видя къс коридор, който водеше до помещение с няколко легла, всяко скрито зад бял параван със седнала до него дежурна сестра. Вляво — кабинет с картотеки от тъмно дърво, бюра, шишета в заключени стъклени шкафове. В ъгъла висеше празен кафез за птички.

Под ярка лампа от зелено стъкло Лангтън видя най-напред ръцете на жената: малки и деликатни, те се движеха в осветения ромб върху бюрото, прелистваха страниците на масивна материална книга и нанасяха бележки в отделните графи. После инспекторът видя тъмносинята рокля, бялата престилка и колосаната касинка. А когато жената, наполовина скрита в мрака на стаята, вдигна поглед от мястото си, очите ѝ блеснаха като звезди.

— Мога ли да ви помогна?

Лангтън пристъпи в кабинета и представи себе си и Макбрайд.

— Професор Колдуел Чивърс желае да ни види.

— Нима? — жената остави писалката, стана от стола си и прибра кичурче непокорна тъмна коса зад ухото си. — Той тъкмо приключи с една операция и ми е крайно неприятно да го безпокоя. През последното денонощие едва ли е почивал повече от четири-пет часа.

Лангтън се зачуди дали сестрата е спала повече, умората очевидно надделяваше над силите ѝ.