Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Инспекторът хвърли поглед към богато украсения часовник на полицата над камината: три без десет през нощта. Беше пуснал Макбрайд да се прибира, сестра Райт беше останала в Лечебницата. В момента за Лангтън светът се беше свил до луксозната, издържана в еклектичен стил трапезария на професора. Египетски фрески надничаха от сенките, позлатени орнаменти отразяваха светлината на огъня.

Въпреки че тръпнеше от нетърпение да задава въпроси, Лангтън изчака първо професорът да довърши сандвича си и да налее по чаша кларет и на двама им. Най-сетне Чивърс се облегна назад и отмести чинията.

— Отлично говеждо. Бил съм по-гладен, отколкото си мислех. Работата по случаите днес така ме увлече, че съм забравил всичко друго. Без съмнение при вашата професия често се случва същото.

— Така е — отвърна Лангтън, едва потискайки нетърпението си.

— Суеверен ли сте, инспекторе?

Прогонвайки спомена за мисис Гриздейл, Лангтън каза:

— По принцип не.

— Нито пък аз — професорът сръбна от кларета и отпусна глава на облегалката на стола. — Живял съм дълго и навярно в момента съзнанието ми е открито за повече неща, отколкото беше в младите ми години. С времето изгубих голяма част от вродения си цинизъм.

Лангтън чакаше. Часовникът тиктакаше.

Професорът продължи:

— За пръв път чух за дѐлваджиите преди около тридесет години. Спомняте ли си работата на Тѐсла, Маркони и Херц в полето на радиокомуникациите?

— Днес корабите, с които пътуваме, използват откритията им.

— Именно. По онова време малко се знаеше за електромагнитните полета. Едисън, американецът, поддържаше своите дръзки твърдения, Фарадей демонстрира някои обещаващи експерименти, но много хора тогава погрешно приеха научните им постижения за магия или фокуси. Някои все още мислят така.

Лангтън си спомни посещението в Кристъл Палас, когато двамата със Сара се дивиха на най-новите изобретения и чудеса на инженерната мисъл, едно от които беше и самата палата, в която всички те бяха изложени. Някои от посетителите се бяха подигравали открито на демонстрациите, провеждани от служителите на компанията на Маркони, бяха ги наричали „улични фокусници“, че и с други, по-лоши имена.

— Наясно ли сте как работи изобретението на Маркони? — попита професорът.

— В известна степен. Една част от апарата излъчва някакъв тип съобщение, а друга част го приема.

Професорът кимна.

— Да, с две думи. Речта или телеграфската информация биват редуцирани до електрически импулси и след това излъчени от трансмитер. Приемащата станция използва така наречената антена, за да улови излъчените вълни, които след това отново превръща в телеграфично съобщение или реч. Това е, в общи линии, принципът на работа на радиоапарата.

Лангтън се зачуди откъде ли професорът е така добре осведомен по въпроса. Но професорът едва започваше. Нищо в поведението му не подсказваше умора. Всъщност, в очите му гореше напрегнат интерес.

— Бих могъл да навляза и в детайли — каза той — и да ви разкажа за формите на вълните, за честотите, за амплитудите и прочие, но това не е необходимо. Единственото, което към момента ви трябва да знаете, е, че определени хора са убедени, че тази технология може да бъде съотнесена към така наречения анимус, към най-съкровената същност на човешкото. Към самата душа.

Лангтън се приведе напред.

— Как? Как го правят?

— Вземат съд от стъкло или глина, какъвто и да е материал, който не провежда електричество, и го поставят близо до субекта. После през капака на съда се прокарва антена, която да провежда отрицателен електрически заряд. Субектът се свързва към източник на положителен заряд.

Лангтън си спомни човека без лице.

— И той оставя изгорените следи на тила на жертвата.

— Точно така.

— Не разбирам…

— Гледайте — професорът се пресегна през масата и придърпа електрическата лампа към себе си. Изключи я, така че сега единствено огънят в камината осветяваше стаята и багреше дясната страна на лицето на лекаря в алено. — Представете си, че тази лампа е умиращият субект. Краят му наближава. Душата е светлината, затворена в него, задържана вътре само от гаснещата външна черупка, която скоро ще се пропука окончателно.

Лангтън гледаше, хипнотизиран от думите, а някъде дълбоко в него се надигна писък. Сара беше преминала през това. Сара беше угаснала, а той беше стоял отстрани и беше гледал, както гледаше сега.

— Краят настъпва — каза професорът. — Душата се освобождава.