Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Но имате нещо общо — и двамата сте изгубили някого.

Сякаш някой заби нож в стомаха на Лангтън.

— Преди три месеца. Съпругата ми. Сара.

Мисис Гриздейл кимна и сплете ръце в скута си. Зачака.

В топлата тиха стая цареше атмосфера на спокойствие и пълно откъсване от ежедневието, сякаш външният свят съществуваше някъде далеч навън. Лангтън установи, че разказва обстоятелствено за изтощителното боледуване на Сара, за Лечебницата, за това как беше пристигнал твърде късно, за да се сбогува със съпругата си. Призна, че не намира покой, призна за кошмарите, които го нападаха всеки път, когато затвореше очи за сън. Дали спиритистката някак му влияеше или просто изминалите месеци след смъртта на Сара си казваха думата, но инспекторът с изненада усети, че остава напълно спокоен, гласът му дори не трепваше.

Мисис Гриздейл го слушаше, доливаше чай в чашите и го чакаше да завърши. После каза:

— Съжалявам за загубата ви.

И когато чу от жената тези думи, Лангтън искрено ѝ повярва. Това не беше заучена баналност.

— Казвате, че не можете да спите.

— Така е — отвърна инспекторът. — Всъщност, почти се боя от съня.

— А кошмарите? Разкажете ми за тях.

Лангтън се загледа в огъня.

— Не мога да дишам. Сякаш цялата тежест на света притиска гърдите и гърлото ми, а устата ми се изпълва с нещо меко и лепкаво. Когато успея да издам някакъв звук — съвсем тих, само скимтене — чувствам, че атмосферата край мен — не въздухът, а нещо друго, по-гъсто и смазващо — поглъща вика ми.

При спомена за сънищата ефектът им постепенно отново започна да се проявява. Инспекторът затвори очи за момент, пое дълбоко въздух и продължи:

— Това не е най-лошото. Обхваща ме и чувство на тотално отчаяние. Чувствам се напълно съкрушен, така самотен и безпомощен.

Лангтън усети надежда, че сега, след като ги беше признал на глас, страховете му ще отслабнат. За миг се замисли защо му беше толкова лесно да разговаря с мисис Гриздейл за тези неща, при положение, че не беше в състояние да ги сподели нито с родителите на Сара, нито със собствения си лекар. Може би помагаше фактът, че спиритистката беше напълно непознат човек. Но това едва ли това беше единствената причина.

Изневиделица мисис Гриздейл отбеляза:

— Ходите на гробището всяка сутрин.

Кой ли ѝ беше казал? Мистър Хауърд?

— Така е.

— Това помага ли ви да се чувствате по-добре?

— Не е въпрос дали ми помага — отвърна Лангтън. — Нямам избор. Чувствам се привлечен… Привлечен към гроба ѝ.

Мисис Гриздейл кимна.

— Не можете да оставите съпругата си да си отиде, нито пък тя може да остави вас.

Лангтън погледна право в спокойните очи на спиритистката.

— А трябва ли да я оставям да си отиде?

— Ако искате да продължите напред със собствения си живот, тогава да, боя се, че трябва да я оставите.

Инспекторът понечи да отговори, но преглътна думите си.

Мисис Глиздейл продължи:

— Живеем така близо до смъртта, инспекторе. Така крехки сме и едновременно с това такива оптимисти. Носим се напред през вълните на живота всеки ден, без да мислим за скритите опасности, за подводните скали и плитчините, за приливите и бурите. Ако мислехме за тях твърде често, никога нямаше да постигнем каквото и да е. Може би дори нямаше да напускаме домовете си.

Лангтън сведе очи.

— А може би пък така би било по-добре за нас.

Мисис Гриздейл улови ръката му.

— Не, инспекторе. Това не би било живот, а само бледа имитация на живота. Не може да се крием. Но това сега са просто думи, а думите не могат да облекчат мъката ви. Така че…

Спиритистката улови и другата ръка на Лангтън и я притекли върху масата сред съдовете за чай. Сега ръцете му лежаха една до друга с дланите нагоре, ръцете на мисис Гриздейл почиваха отгоре им с дланите надолу, кожата ѝ беше мека, но студена.

— Дишайте спокойно, инспекторе. Затворете очи и забравете за света извън тази стая. Отпуснете се.

Лангтън се заслуша в припукването на въглените в камината. Край него се носеха аромати: чай, изгорели въглища и някакъв лек парфюм с ухание на бели цветя.

— А сега, инспекторе, мислете за съпругата си. Представете си я, макар че, знам, това ще ви причини болка. Съсредоточете се върху представата.

Образът на Сара се възправи в съзнанието на Лангтън и от това сърцето му заби силно, а гърлото му се сви. Сара. Летен ден сред множеството по улиците на Ню Брайтън, топлият бриз подухва в полите на светлата ѝ памучна рокля. Блясъкът на нейните сини, толкова сини очи. Луничките по кожата ѝ. Смехът. Сара.