Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън спря пред портичката на двора и се заслуша в звука от пиано, който долиташе от някоя от съседските къщи. Все една и съща колеблива поредица от ноти, явно някой начинаещ, може би дете, изпълняваше възложените упражнения. Кварталът привличаше амбициозни семейства, изпълнени с желание да пробият в обществото. Семейства, не по-различни от онова, от което произхождаше и самият той.

Инспекторът позвъни и зад цветните стъкла на входната врата се мерна смътна фигура. Прислужничката, която миг по-късно отвори, беше или от Индия, или от някоя от съседните ѝ колонии — червената точка на челото ѝ рязко контрастираше с бялото боне на униформата.

— Добър вечер, сър.

— Матю Лангтън — представи се инспекторът. — Имам уговорен час за посещение в шест часа тази вечер.

Прислужничката отстъпи встрани.

— Влезте, моля.

Лангтън ѝ подаде палтото, шапката и ръкавиците си и момичето го остави сам в голяма гостна, давайки му достатъчно време да огледа добре разкривените мебели от сандалово и тиково дърво, гоблените и пискюлите, пъстрите, нахвърляни едно връз друго килимчета. Африкански племенни маски му се хилеха от стените. Силен аромат давеше гърлото: жасмин, лилии, орхидеи.

Лангтън разбра, че е направил грешка. Прислужничката чуждоземна, подобната на кичозен сценичен декор гостна, задушаващите парфюми — всичко намекваше за шарлатанство, ако не и за откровена измама. Той отвори вратата към антрето с намерението направо да си тръгне, но на прага се сблъска очи в очи с прислужничката, която тъкмо се канеше да влезе при него. Тя му препречи пътя.

— Моля, сър. Оттук.

Лангтън последва момичето по къс коридор. Просто щеше да се извини на спиритистката, задето ѝ е изгубил времето, може би дори щеше да ѝ даде някой и друг шилинг за труда, а после щеше да си тръгне. Очевидно мястото му не беше тук. Сърцето му се сви от жал за гробищния пазач Хауърд, който явно беше намерил утеха в цялата тази позьорщина.

Прислужничката почука на една врата и въведе Лангтън. Зад вратата инспекторът очакваше да види още пищна и благоуханна мебелировка. Вместо това се озова в гола стая, подобна едва ли не на монашеска килия: проста маса за карти с два твърди стола, единият свободен, другият — зает; самотна електрическа настолна лампа; голи дъски по пода, чийто лак отразяваше светлината на огъня в камината.

Жената до масата пое протегнатата му ръка.

— Инспектор Лангтън? Аз съм Жени Гриздейл.

— Мисис Гриздейл — Лангтън стисна ръката ѝ, но не седна на стола. — Боя се, че съм направил грешка.

Жената се усмихна.

— Съжалявам, че Мийра ви е въвела отначало в гостната. Сигурна съм, че сте си създали погрешно впечатление. Разбирате ли, повечето от моите посетители очакват да попаднат в определена… атмосфера. Очакват някакъв спектакъл. Биха се разочаровали, ако още отначало видят тази стая, където аз всъщност работя. Седнете, моля. Поне за момент.

Лангтън се опита да определи на колко години е жената пред него. Пълното ѝ тяло и плътните черни дрехи и боне, така подобни на вечния траур на самата кралица Виктория, подсказваха края на средната възраст, но никакви уморени бръчки не личаха по младото ѝ лице.

Спиритистката се усмихна:

— Скептичен сте към занятието ми.

— Как познахте?

— Издават ви изразът на лицето и жестовете ви, не само думите.

— Не съм убеден, че можете да ми помогнете.

— Може и да сте прав — отвърна мисис Гриздейл. — Дали да не проверим?

Втора врата се отвори и влезе прислужничката с поднос, който крепеше с две ръце. Зад гърба ѝ Лангтън мерна модерна, блестящо чиста, обляна в електрическа светлина кухня.

— Благодаря ти, Мийра — мисис Гриздейл се зае да сервира: всички съдове за чая — чашките, чинийките, купичките, чайничето и подложката му, бяха украсени със сини върби в китайски стил.

Лангтън се прокашля и попита:

— Отдавна ли практикувате… спиритизъм?

Жената наклони глава на една страна.

— Може да се каже. Още като дете виждах неща, които убягваха на всички останали, правех връзки, които околните трудно прозираха.

— Моля да ме извините за забележката, но ми се струва, че сте си избрали доста странно занимание.

Усмивката на жената помръкна.

— То никога не е било въпрос на избор, инспекторе. Колкото до странностите, тях ги има в живота на всички ни. По телефона споменахте мистър Хауърд. Добри познати ли сте с него?

— Не, познавам го само от няколко месеца.

Мисис Гриздейл наклони чайничето, за да налее.