Якоб Гримм - Немски сказания (Том първи)

По някое време в Бойнебург живеели заедно три госпожици. Една нощ на най-младата се присънило, че Бог е отсъдил едната от тях да загине по време на буря. На сутринта разказала съня на сестрите си и към пладне започнали да се трупат облаци, които ставали все по-големи и черни, така че привечер в небето се извила силна буря, покрила го изцяло и гръмотевиците все повече се приближавали. Когато огнените светкавици започнали да падат от всички страни, най-голямата рекла: „Ще се подчиня на Божията воля, защото е отредено аз да умра“, изнесла един стол, седнала на него и в продължение на цял ден и цяла нощ очаквала светкавицата да я удари. Това обаче не станало; тогава, на втория ден, слязла втората и казала: „Ще се подчиня на Божията воля, защото е отредено аз да умра“, преседяла втория ден и втората нощ, светкавиците не я засегнали, ала и бурята не отминавала. На третия ден най-младата рекла: „Е, сега е ясно, че Божията воля е аз да умра“, повикала свещеника, който да й даде причастието, направила завещанието си и се разпоредила в деня на смъртта й цялата енория да бъде нахранена и дарена с подаръци. След като сторила това, слязла смирено долу, седнала и само след няколко мига една светкавица паднала върху нея и я убила.

Откакто дворецът останал безлюден, тя често е виждана като добър дух. Един беден овчар, който загубил цялото си имущество и който на следващия ден трябвало да се лиши от последното останало му, пасял овцете си край Бойнебург и в слънчевия ден забелязал белоснежна дева да седи пред вратата на двореца. Тя била разпростряла бяла кърпа, върху която имало пъпки, оставени да се разпъпят на слънцето. Овчарят се учудил, че е видял девица на такова самотно място, приближил се и казал: „Ех, че хубави пъпки“, взел няколко в ръка, погледал ги и ги върнал обратно. Тя му хвърлила приветлив, ала тъжен взор, без обаче да отговори. Страх обзел овчаря, той се отдалечил, без да поглежда назад, и отвел стадото си у дома. Няколко пъпки обаче били паднали в обувките му, докато стоял там, убивали му по пътя към къщи, така че той седнал, събул обувката си и понечил да ги изхвърли; ала като посегнал, в ръката му паднали пет или шест златни зрънца. Овчарят хукнал към Бойнбург, ала бялата дева била изчезнала заедно с пъпките. Все пак със златото той успял да плати дълговете си и да възстанови домакинството си.

Много още съкровища трябва да има в крепостта. Един човек бил късметлия да забележи в стената някакво чекмедже; като го изтеглил, то било пълно със злато. Една вдовица имала само крава и коза и тъй като край Бойнебург растели хубави леторастия, искала да нареже от тях за храна, но като посегнала към един храст, се подхлъзнала и паднала в дълбока яма. Закрещяла и завикала за помощ, но в това усамотено място нямало никого, та едва привечер децата, уплашени от отсъствието й, наминали натам и чули гласа й. Измъкнали я с въжета и тя им разказала, че там долу се озовала пред някаква решетка, зад която се виждала маса, отрупана с богатства и сребърни изделия.

Близо до Анаберг в Майсен пред града има висок хълм, наречен Пилберг, на който преди много време била изгорена и прокълната някаква красива девойка, която все още често се явява по пладне (поради което и никой не бива да се мярка там по това време), в прелестен вид, с разкошни, руси, спускащи се на гърба й коси.

На Шлосберг, недалеч от Ордруф в Тюрингия, понякога може да бъде видяна девойка с огромна връзка ключове. Винаги към дванадесет часа по обяд тя се спуска от хълма, отправя се към разположения в долината извор, наречен Хирлинг или Хьорлинг, и се къпе в него, след което отново поема нагоре по хълма. Говори се, че някои люде са я виждали и проследявали с поглед съвсем ясно.

Около 1520 година в Базел в Швейцария живял някой си Леонард, наричан от всички Линиман, шивашки син, глуповат и простодушен човек, който при това заеквал като говорел. Той се вмъквал в сводестия проход или тунел, който минава под земята през Базел към Аугст, стигал по-далеч, отколкото който и да е друг човек успявал да се придвижи, и разказвал за чудновати деяния и случки. Той разказвал именно, пък и все още има люде, дето са го чули от собствената му уста, че взел осветена восъчна свещ, запалил я и влязъл с нея в пещерата. Първоначално преминал през желязна врата, сетне прехождал от една сводеста зала в друга, накрая през някакви твърде хубави зелени градини. В средата се издигал прелестен и изкусно съграден замък или княжески дом, в който имало прекрасна девица с човешко тяло до пъпа, със златна корона на главата и разпуснати чак до земята коси; по-надолу от пъпа обаче била ужасяваща змия. Въпросната девица го отвела за ръка до железен сандък, върху който лежали две черни лаещи кучета, та никой да не може да се доближи до сандъка; тя обаче успокоила кучетата и ги държала за синджира, та той да премине без никаква пречка. След което тя снела връзката ключове, които носела на врата си, отключила сандъка и измъкнала от тях сребърни и други монети. Повечето от тях тя му подарила с изключителна нежност, а той ги изнесъл от пещерата; някои от тях показал и хората ги видели. Девата му казала освен това, че е от кралско коляно и род, но че е прокълната и орисана да е такова чудовище, а също, че може да бъде спасена единствено ако бъде трикратно целуната от момък, чието целомъдрие е чисто и ненарушено; тогава тя щяла да придобие предишния си образ. На спасителя си тя щяла да предаде и предостави цялото скрито на това място съкровище. Той разказвал освен това, че целунал два пъти девойката, но че и двата пъти тя изразила огромната си радост от неочакваното спасение с такива ужасяващи жестове, щото той се изплашил и нямал съмнение, че жив ще го разкъса; поради което и не рискувал да я целуне за трети път, ами си тръгнал. По-късно станало тъй, че някакви негови приятели го замъкнали със себе си в бордея, където той съгрешил с една лека жена. Опетнен от порока, той никога повече не успял да намери входа към сводестата пещера; което често оплаквал с изобилни сълзи.