Якоб Гримм - Немски сказания (Том първи)

В Хъокстер, между Годелхайм и Амелунксен, се намират Брунсберг и Витберг, на които саксонците издигнали крепостите си, когато воювали с Карл Велики. Според сказанията на жителите на Годелхайм там обитавали исполини, толкова огромни, че сутрин, като станели, се здрависвали, протягайки ръце през прозорците си. Вместо топки те си подхвърляли гюллета и ги подмятали насам-натам. Веднъж едно такова гюлле паднало насред долината и пробило огромна дупка в земята, която и днес може да бъде видяна. Оврагът се нарича Кнойелвизе.

Великаните владеели страната, докато не се появил могъщ войнствен народ, който се сблъскал с тях. Битката била ужасяваща, кръвта потекла през долината и оцветила Везер в червено; всички исполини били избити, крепостите им завзети, а новодошлият народ се заселил оттогава в местността.

Според друг разказ великанът от Брунсберг всеки ден пращал на този от Витберг писмо, увито в голямо кълбо прежда, което мятал натам. Един ден писмото паднало в Лау, една горичка под Брунсберг, и там се образувало широко езеро, край което израсли само бели лилии и където и днес всяка година в понеделника след Великден идва и се мие бялата дама.

В Елзас, в крепостта Нидек, издигната на висок хълм близо до един водопад, преди години рицарите били огромни великани. Веднъж дъщерята на едного от тях се спуснала в долината, за да види как стоят нещата там, и стигнала недалеч от Хаслах до една разположена непосредствено пред леса нива, току-що засята от селяните. Спряла се удивена и се вгледала в ралото, конете и хората, които били нещо ново за нея. „Хей, рекла тя и се приближила, ще взема тези неща.“ Коленичила на земята, разстлала престилката си, прокарала ръка през полето, събрала всичко и го поставила в нея. И тогава доволна се отправила към къщи, скачайки по скалите нагоре; там, където хълмът бил толкова стръмен, че човек с усилие трябва да се катери, тя правела само една крачка и била горе.

Рицарят тъкмо бил седнал на масата, когато тя влязла. „Е, дете, рекъл й той, какво толкова носиш, та очите ти блестят от радост?“ Тя бързо разгърнала престилката и той надникнал в нея. „Какъв е този дребосък?“ „О, татко, това е чудесна играчка! Никога през живота си не съм имала нищо чак толкова хубаво.“ След което измъкнала и поставила на масата едни след други плуга, селяните и техните коне; подскачала наоколо, гледала ги, смеела се и пляскала с ръце, както правят малките деца. Бащата обаче казал: „Дете, това не е играчка и ти не си постъпила добре. Върни се веднага и ги отнеси обратно в долината!“ Момичето се разплакало, ала това не помогнало. „За мен селянинът не е играчка — казал рицарят напълно сериозно. — Няма да търпя да мърмориш. Събери всичко и го отнеси на същото място, откъдето си го взела. Ако селянинът не обработва нивата, ние, великаните, няма да имаме от какво да живеем на скалното си гнездо.“

Във времената на Карл Велики живеел юначен великан на име Айнхер, шваба, роден в Тургау в днешна Швейцария, който газел във водата, без да има нужда от мост, за да премине, влачел коня за опашката му след себе си и винаги казвал: „Хайде, друже, трябва да дойдеш с мен!“ Той взел участие във войните на император Карл срещу вендите и хуните; покосявал човеците, както трева се коси, набучвал ги на копието си и ги носел на рамо като зайци или лисици, а като се върнел у дома и добрите му приятели и съседи го разпитвали какво е сторил и как е било на войната, казвал с досада и гняв: „Какво да говоря за тези жабчета! Седем или осем от тях бях метнал на рамо, набучени на копието ми, без да обръщам внимание на квакането им, и изобщо не си струва императорът да събира толкова люде срещу такива жабоци и червеи, с каквито аз лесно и сам ще се справя!“ Тоя великан наричали Айнхер 10 10 „Една войска“. , понеже на война бил равен на цяла войска и сам вършел толкова, колкото би свършила тя. Враговете, венди и хуни, бягали от него и го смятали за самия дявол.

Край Милтенберг или Клайнен-Хаубах, на висок хълм насред гората могат да бъдат видени девет могъщи, огромни каменни колони и върху тях отпечатъците от ръцете на великаните, оставени, когато опитвали с тях да изградят мост над Майн. Това разказват на децата си старите люде, а също и че преди много време на това място са обитавали много великани.