Якоб Гримм - Немски сказания (Том втори)

Скоро след победата си над вандалите лангобардите били принудени от настъпилия глад да напуснат страната Шоринген и да се отправят към Моринген. Асипитите (дзипетите?) обаче се противопоставили и не искали да ги пропуснат през границите си. Съзнавайки, че враговете са много на брой, а те самите са малко, лангобардите хитро разпространили слуха, че водят със себе си песоглавци, сиреч чудовищни човешки същества с кучешки глави; тези изпитвали жажда за човешка кръв и когато не успеели да се доберат до враг, пиели собствената си кръв. За да направят разказа си по-достоверен, те разположили шатрите си отдалечени една от друга и разпалили множество огньове в лагера си. Асипитите се изплашили и не дръзнали да започнат войната, с която заплашвали. Сред себе си те имали обаче един здравеняк, на чиято сила разчитали; та предложили на лангобардите двубой с този човек. Лангобардите трябвало да изберат от хората си едного и да го противопоставят на техния боец. Ако асипитът победи, лангобардите трябвало да се върнат по пътя, по който били дошли; ако обаче бъде надвит, трябвало да им бъде позволено да минат.

Когато лангобардите започнали да се съветват кого от мъжете си да изберат, един слуга предложил себе си, като поискал, ако надвие врага, той самият и потомството му да бъдат приети в съсловието на свободните. Това му било обещано, той приел битката и победил противника си. Бил освободен, каквото и било желанието му, а лангобардите получили правото свободно да преминат и така благополучно се добрали до страната Моринген.

В цяла Германия е известно следното чудно събитие: На самия морски бряг в извисена скала има пещера, в която от незапомнено стари времена спят седмина мъже; телата им не знаят разтление, дрехите им не изгниват и народът ги почита до днес. Според одеждите им изглежда да са римляни. На някакъв човек хрумнало да свали дрехите от единия спящ; ръцете му тутакси изсъхнали и хората се уплашили така, че никой повече не дръзвал да се доближи. Провидението ги пази за някаква свята цел: някога те може би ще се надигнат и прогласят свещеното учение пред езическите народи.

Във времето на лангобардския крал Агелмунд се случило една жена да роди наведнъж седем момченца, та за да избегне позора, тя ги хвърлила, по-жестоко, отколкото биха сторили диви животни, в един рибарник. Кралят тъкмо минавал край въпросното езеро, видял нещастните деца да лежат там, спрял коня си и с копието, което държал в ръка, ги обърнал на другата страна. Тогава едно от децата здраво сграбчило кралското копие. В това кралят видял знак, че това дете ще стане особен човек, наредил да го измъкнат от рибарника и да го предадат на една дойка. И тъй като го бил измъкнал от рибарник, който на техния език се нарича „лама“, детето получило името Ламисион. То пораснало, станало войнствен герой, а след смъртта на Агелмунд — крал на лангобардите.

Когато лангобардите се доближили до царството на девите воини (каквито все още изглежда да има във вътрешността на Германия), онези не поискали да им позволят да прекосят някаква гранична река. Затова се споразумели избран герой от страна на лангобардите да се сражава, плувайки в реката, с една от жените. Ако боецът им бъде победен от девата, лангобардите трябвало да изтеглят войската си, а ако тя бъде надвита, трябвало да им бъде позволено да преминат. Храбрият Ламисион надвил в тази битка и си спечелил голяма слава, а сънародниците му несмущавани пресекли реката.

Когато херулите и лангобардите поискали да спрат войната помежду си и да заживеят в мир, крал Родулф пратил брат си при крал Татон, за да договори всичко. След преговорите пратеникът тръгнал към дома си и по пътя си трябвало да мине край мястото, където живеела Руметруд, дъщерята на лангобардския крал. Тя видяла многобройната му свита, попитала кой е и чула, че той е пратеникът на херулите, роден брат на Родулф, и че се връща у дома си. Тогава тя пратила да го поканят да изпие с нея чаша вино. Онзи приел поканата, без да подозира зъл умисъл; но високомерната девица започнала да му се присмива с подигравателни думи заради ниския му ръст. Пламнал от срам и гняв, той на свой ред отвърнал с още по-силни слова, така че кралската дъщеря била посрамена още повече и вътрешно истински се разярила. Само че отложила отмъщението за по-късно и се опитала с дружелюбен вид да поведе приятен разговор, поканвайки младежа да седне. Тя обаче му посочила място до стената, където на стената имало прозорче, закрито, все едно в чест на госта, с разкошен ковьор; с това тя всъщност искала да приспи неговата бдителност. Същевременно наредила на слугите си, като се обърне към виночерпеца с думите: „Приготви чашата!“, те да пронижат през прозорчето госта между плешките, както и станало. Жестоката жена подала скоро уречения знак и нещастният гост паднал пронизан смъртоносно на земята.