Unknown - index1

Вендис пристъпи напред. Гласът му прогърмя.

– Говориш глупости.

– Аз знам само част от това, което ти трябва. Тя знае останалото. Без това, което тя знае за портала, моята информация е безполезна. Ако я убиеш, ще ни направиш услуга, защото ще се провалиш в опитите си да вземеш това, което искаш от този свят. Освен това аз дори няма да почувствам мъка от смъртта й, защото с всичките тези лекарства съм неспособен да страдам.

Така, както е дрогирана, тя въобще няма да усети, че я режете. Така че, моля, давай. Режете я, оставете я да кърви, докато умре. Така всичко ще свърши и ти няма да получиш това, което искаш.

– Но и двамата ще умрете. Бавно и мъчително.

Алекс примигна бавно. Леко се олюля, за да придаде допълнително убедителност на думите си.

– Ако ни предстои да умрем по един ужасен начин, какво по-добро от това да стане в състоянието, в което сме сега? Така упоени, никой от двама ни няма да усети нищо. Това ще е всичко. Край.

Вендис се обърна към доктора.

– Тези отвари, които им давате, така ли действат, както той казва?

Докторът разпери ръце.

– Държим ги под контрол с помощта на лекарства. Това ги държи в ступор.

– И тя няма да усеща, че я режем? И ще й е все едно?

– Не точно. Ще усеща. – Докторът се покашля. – Но вероятно… не до такава степен, до каквато би ви се искало да усеща. Ще чувства само лека болка. Може малко да плаче, но иначе да, той е прав. Няма да я боли нетърпимо и ще й е все едно какво става. Той е на същите лекарства и няма да изпитва нито гняв, нито тъга. Основното предназначение на тези лекарства, в края на краищата, е пациентите да не проявяват агресия и да не страдат емоционално.

Вендис изскърца със зъби, преди да извърне поглед от доктора. Той се отправи към Джакс с наперена походка. Юри се отдръпна от нея.

Вендис вдигна превръзката на очите на Джакс и се вгледа в тях. Те бяха полузатворени. Изглеждаше, като че ли Джакс не осъзнава почти нищо от това, което й се случваше. Алекс знаеше много добре колко отнесена е тя в момента и как не долавя нищо около себе си.

Осени го мисълта, че ако планът му не проработи, за нея наистина би било по-добре да е упоена. Той страдаше за нея – заради всичко това, през което преминаваше сега. Така отчаяно му се искаше да счупи вратовете на тези хора, но знаеше, че трябва да потисне гнева си, ако иска да има някакъв шанс да я спаси.

Вендис посегна и яростно изви зърното на лявата й гърда. Би трябвало това да я накара да изкрещи от болка. Но Джакс дори не трепна, нито се опита да се отскубне. Просто изви леко гръб във вял отговор на болката. От устните й се откъсна едва доловимо стенание. В стъкления й поглед не се четеше нищо.

Вендис й сложи обратно превръзката. Обърна се и видя Алекс, зареял поглед в нищото, в очите му нямаше никаква реакция.

Той издиша шумно в пристъп на ярост.

– Плаща ти се за резултати – изгледа той гневно доктора. – А това въобще не дава резултат.

Докторът вдигна смутено рамене.

– Ами, аз не мисля, че подобен подход би бил съвместим с…

– Ако спреш с отварите, които й даваш – прекъсна го Вендис, – след колко време тя ще е напълно в съзнание?

– След двайсет и четири часа ще е на себе си – каза д-р Хофман. – Но при цялото ми уважение, не мисля, че това би било уместно. Нужно ли е да ви напомням колко опасна е тази жена?

– Нямам нужда от напомняне за каквото и да било, особено от такива като теб.

Докторът преглътна мъчително, съзрял погледа на Вендис.

– Не, разбира се. Исках само да кажа…

Когато видя, че опитът му да обясни води само до още по-гневно изражение, смени подхода.

– С ваше позволение, бих могъл да намаля дозата, така че тя да има чувствителност, но при все това да е под контрол. Мисля, че е възможно да постигнем равновесие, което да е в наша полза.

– Ще бъде ли тя достатъчно будна, за да крещи с пълно гърло, докато Юри я реже?

– Разбира се. Ако намаля достатъчно дозата, естествено. – Докторът започна да върти нервно едно от копчетата на бялата си престилка. – Мога да регулирам дозата, така че тя да не е толкова агресивна, но да е достатъчно в съзнание, за да изпитва страх и болка и да крещи, когато я режете.

Усмивката се върна на лицето на Вендис.

– Добре. Колко време?

Докторът изглеждаше облекчен от това, че е успял да се измъкне от тежкото положение.

– Утре вечер по същото време тя ще е в състоянието, в което я искате. – Той посочи към Алекс. – Ами той?

Вендис се извърна да огледа лицето на Алекс.