Unknown - index1

– Лека нощ, Алекс – рече сестрата и излезе с бърза крачка.

Алекс остана да седи в сумрака на стаята, неспособен да изпита радост, въодушевление, триумф.

Но знаеше, че когато лекарствата в организма му се изчистят, ще може да изпита всяко едно от тези великолепни чувства, че и много повече.

33

ДО ДРУГАТА СУТРИН Алекс беше видимо по-бодър. Макар и не изцяло освободен от притъпяващото въздействие на лекарствата, той имаше чувството, че се събужда от дълъг, мрачен сън. Знаеше, че за да се изчистят лекарствата напълно от организма му, е нужно време. Освен това, макар да бе изплюл целия торазин, не бе възможно да не е поел поне капчица от него. Поне хапчетата обаче бе успял да изхвърли изцяло.

Първото нещо, което направи, щом се събуди, бе да вземе чашата от предишната вечер, онази с лекарствата в нея, и да я пъхне в салфетка, за да е сигурен, че хората, които събират боклука, няма да забележат сиропа или хапчетата и да алармират персонала.

Ако някой разбереше, че не е под въздействието на медикаментите, щяха да го сложат в усмирителна риза.

В крайна сметка тези хора само се правеха на медицински лица. Всъщност изобщо не ги беше грижа за състоянието му.

Нямаше представа колко души от персонала са в играта, затова реши да не се доверява никому. По-добре да приеме, че цялото място е вътре.

Щом се появи сестрата със сутрешната доза лекарства, Алекс изигра същия театър, който играеше от дни – летаргичен, незаинтересован, сънлив, и повтори номера с изплюването на торазина и хапчетата в чашата с водата, която после изхвърли.

Почти веднага след като сестрата си тръгна, доктор Хофман нахълта с бодра крачка в стаята. Алекс се съсредоточи върху това да седи неподвижен и да гледа в една точка. Накрая все пак вдигна глава, примигна бавно и срещна погледа на доктора.

– Как си гази сутрин, Алекс?

– Добре.

– Радвам се да го чуя – каза той и извади лентата за измерване на кръвно налягане от един джоб.

Пъхна ръката на Алекс вътре и напомпа, после се взря в показателите на циферблата и освободи въздуха. Щом приключи, махна стетоскопа от ушите си.

– Точно както ти обещах, започваш да свикваш с лекарствата. – Записа нещо в таблицата, докато говореше. – Кръвното ти се нормализира. Малко изненадващо, но всеки реагира различно. Ти си млад и силен, така че организмът ти се справя добре.

Алекс го гледаше, без да говори.

– Чувстваш ли се с по-ясна мисъл?

– Малко – изломоти Алекс, като се опитваше да звучи отнесено.

Лицето на доктора стана сериозно.

– Добре, защото е време да започнеш да отговаряш на въпроси. Скоро тук ще дойдат хора, които искат да разговарят с теб.

– Добре – съгласи се Алекс, все едно му бе напълно безразлично.

– Те мислят, че е време да получат отговори. Те няма да са толкова снизходителни като нас.

Алекс заби поглед в пода.

– Добре.

– По-добре се приготви да им дадеш отговорите или нещата ще станат доста неприятни. Особено за други хора. Не го искаме, нали?

– Моля ви – пророни завалено Алекс, – не наранявайте майка ми.

Доктор Хофман се изправи и плъзна химикалката в джоба на престилката си.

– Това зависи изцяло от теб, Алекс. Ако не искаш други хора да пострадат, най-лесното нещо е просто да отговаряш на въпросите. Ясно ли е?

Алекс кимна.

– Добре. – Докторът тръгна да излиза, но се обърна. Застана край изхода, смръщил вежди, вгледан в лицето на Алекс.

Алекс стоеше, без да мига, неподвижен.

– Доскоро – рече онзи накрая.

Алекс кимна. Докторът потупа с длан рамката на вратата, без да отлепя очи от Алекс, после изчезна.

Веднъж останал сам зад затворената врата, Алекс започна да снове из помещението. Беше му приятно да се раздвижи, да изпробва мускулите си. Освен това се надяваше движението да помогне на организма му да изхвърли лекарствата.

Докато измисли какво да прави, той трябваше да се погрижи да не поражда подозрение, така че щом наближи време за обяд, се дотътри до общото помещение с другите пациенти. Изяде си половината макарони с телешко, макар че способността му да мисли го въодушевяваше толкова, че не изпитваше глад. После остана в общото помещение два-три часа, седнал неподвижно и вторачен в нищото, за да поддържа имиджа си, като използва времето, за да държи персонала под око и да обмисля план за действие.

Докато седеше така и се преструваше, че е в ступор, остави гнева си да циркулира из тялото му. Усещането да изпитва гняв към хората, които му причиняваха това, да прегърне яростта и да се съсредоточи върху нея, беше приятно. Притесняваше се за майка си, но най-голямата му грижа беше Джакс. Тя беше дошла от друг свят, така че бе в най-голяма опасност. Беше му споменала, че познава някои хора от нейния свят, като Седрик Вендис и Юри, пътника в камиона, който едва не ги уби. Не беше изключено някои от тях също да я познават. При мисълта какво биха й сторили го скова вледеняващ ужас.