Unknown - index1

Хенри го пусна и му нанесе още един мощен удар. Алекс се стовари върху стола, притискайки корема си с ръце. Не можеше да си поеме дъх. Идеше му да повърне. В опитите му да диша се долавяше отчаяние, имаше чувството, че е просто далечен наблюдател.

С овързания си нос Хенри също изглеждаше някак нереален.

– Е, добре, да вървим да се поразходим и да видим майка ти. Да приключваме с това.

Алекс не можа да стане. Всяко поемане на дъх му бе огромен проблем. Хенри го изправи на крака и заби коляно в слабините му. Алекс се свлече на пода, свит на кълбо, стенещ.

Хенри му хвърли един продължителен поглед и след като гледката му се стори удовлетворителна, пак вдигна Алекс, който едва се държеше на краката си. Хенри го завъртя и го блъсна, после го насочи към вратата. Алекс се опита да върви, но краката му не се движеха достатъчно бързо. Можеше само да се влачи. Хенри го следваше неотлъчно.

– Да не мислиш, че съм приключил, Алекс, или че сме едно на едно. Още не съм започнал.

32

ПРЕД ТЕЖКАТА ВРАТА Хенри извади ключовете, окачени на карабинер за колана му, и с единия от тях отключи. Двама-трима обърнаха глави, когато Хенри въведе Алекс, но след като задоволиха любопитството си, продължиха със заниманията си.

Алекс мярна няколко жени в дъното, по пътеката между дългите редици рафтове, които или дърпаха чекмеджета от шкафовете, или ги прибираха. От другата страна на голямата витрина на стаята с лекарствата една сестра описваше наличностите.

Още няколко сестри зад рецепцията пиеха кафе и обсъждаха домашни дела, разговорът им от време на време се оживяваше от смях. Никой не хвърли на Алекс и Хенри повече от бегъл поглед.

Алекс се чувстваше като невидим.

Влачеше крака, неспособен да се движи по-бързо, като всъщност изобщо не го интересуваше дали успява или не. Щеше му се да го е грижа, дълбоко вътре в себе си ужасно много искаше да му пука, но не успяваше да изведе това усещане на повърхността. Мисълта му бе заета най-вече от простото и ясно действие да върви след Хенри.

Забеляза асансьора, спомни си, че някога го бе използвал, за да излиза от болницата. Не можеше точно да си спомни как се озова заключен тук, как се превърна в пациент със собствена стая. Не можеше да съсредоточи мисълта си достатъчно, за да свърже събитията в някаква последователност, да схване картинката. Беше объркващо да е в такава мъгла относно това какво се случва и как се е озовал там. Дори объркването обаче не можеше да провокира чувствата му.

Пред поредната заключена врата Алекс изчака да му отключат, за да влезе в женското отделение и да види майка си, да се увери, че е добре. Той последва едрия дежурен през вратата и изчака той да заключи след тях.

Видя как светлината от стаята отпред се отразява от вълничките на лъскавия сив линолеум. Затътри се по безкрайно дългия коридор. Хенри поспря, за да пъхне глава в една от вратите, покрай които минаха.

– Не е в стаята си – рече, преди да продължи към общото помещение в дъното.

Щом най-накрая влязоха в просторната светла зала, част от жените, скупчени пред телевизора, вдигнаха глава, но почти веднага се извърнаха към екрана. Имаше още няколко жени, пръснати тук-там из стаята, но Алекс не им обърна внимание, докато следваше Хенри.

– Хелън, имаш посетител – рече дежурният.

Тя седеше на пластмасов стол до една маса, ръцете й бяха събрани в скута. Гледаше право пред себе си, по нищо не личеше да е чула дежурния.

– Хелън, синът ти е дошъл да те види.

Тя го погледна, примигна бавно. Щом Хенри посочи Алекс, тя погледна. По нищо не личеше да го е разпознала. Нямаше представа кого гледа.

Алекс знаеше, че тя също е на силни лекарства за потискане на агресията. В това отношение знаеше точно как се чувства майка му. Но освен това дълбоко в себе си знаеше, че при нея не е само от лекарствата. Нещо в сърцевината на съществото й се бе пречупило.

Алекс бе искал да провери дали майка му е добре, но след като се увери, че няма външни наранявания, мисълта му потъна обратно в лишена от смисъл статичност, която служеше за умствена дейност.

Хрумна му, че може би трябва да каже нещо.

– Как си, мамо? – собствените му думи отекнаха глухо в главата му. Знаеше, че това са правилните думи, но те не носеха никакъв смисъл за него. Не предизвикваха никаква съответна емоция.

– Добре. – Гледаше в една точка.

Алекс кимна. Не знаеше какво друго да каже.

– Доволен ли си? – попита Хенри.

Алекс го погледна.