Unknown - index1

Тогава Хофман си тръгна с обяснението, че ще се върне друг ден, за да поговорят още, като додаде, че Алекс не се очаква в скоро време да се прибере у дома.

У дома. Сега това място беше неговият дом.

Дълбоко в съзнанието му се породи мимолетна мисъл. Беше за майка му. Трябваше да разбере дали тя е добре.

Макар лекарствата да потискаха чувствата, във всеки момент, в който съзнанието му се проясняваше, Алекс се усещаше незащитен и застрашен, макар това да бе просто смътно притеснение. В същото време нещо му подсказваше, че и майка му е загазила по същия начин. Чувстваше се напълно безпомощен да направи каквото и да било за страховете й.

Когато вратата се отвори, той видя в стаята да влиза едър мъж.

Алекс вдигна глава и различи бинт през лицето му.

– Как си, Алекс?

– Добре – отвърна той и побърза да отклони погледа си към пода.

– Наместиха ми носа обратно. Казаха, че ще се оправи.

Алекс кимна. Близостта на другия не му се нравеше, но не можеше да си представи какво би могъл да стори.

– Исках да се върна на работа възможно най-скоро, за да съм при пациентите си. Всички тук знаят колко обичам работата си и колко съм загрижен за болните.

Алекс кимна. В дъното на съзнанието си изпита чувство на опасност в приятния глас, в неангажиращия разговор.

– Докторът рече, че ти е време да започнеш да излизаш и да посядаш в общото помещение. Иска да свикнеш да си сред хора, без да се държиш агресивно, един вид да започнеш да се вписваш в обществото. Не че някога пак ще го видиш, ама… Но преди да те придружа до дневната, искам да ми разкажеш за портала.

Алекс примигна бавно, докато се взираше в мъжа с бинтованото лице.

– Моля?

– Портала. Кажи ми какво знаеш за него.

– Искам да видя майка си.

– Майка ти ли?

– Искам да се уверя, че е добре.

Хенри, казваше се Хенри, Алекс си спомни.

Здравенякът въздъхна. После се изкиска тихичко на себе си.

– Е, добре, Алекс, да се поразходим и да видим как е майка ти. Може пък да ти се отрази добре да се увериш, че тя е добре – поне при тези обстоятелства, де. После, след като си сигурен, че всичко е наред, ти предлагам сериозно да размислиш дали да не ни кажеш каквото знаеш – ако искаш майка ти да е в добро здраве.

– Моля те. – Алекс успя да вдигне очи. – Не я наранявайте.

Хенри се надвеси над него и се усмихна.

– Ами това зависи от теб, така да се каже, нали?

Алекс погледна от двете страни на бинтованото място и установи, че и двете очи на мъжа са посинени. Парчетата се наместваха. Алекс заключи, че явно той е причинил това на Хенри, наранил го е, счупил му е носа. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни защо го е направил.

Хенри взе салфетка от кутията и обърса брадичката на Алекс.

– Хайде, да вървим да видим как е майка ти.

Алекс започна бавно да се надига на крака. Тутакси му се зави свят. Хенри пъхна мечешката си лапа под мишницата на Алекс, за да му помогне.

– Докторът ме предупреди, че кръвното ти е доста ниско, така че трябва да внимаваш да не припаднеш. Рече да караш полека, иначе може да се нараниш.

Както го подкрепяше под мишницата, Хенри внезапно заби юмрук в корема му.

Алекс се преви одве от удара и се стовари обратно върху стола. Покри мястото с ръка, макар болката да му се струваше някак далечна. С другата си ръка сграбчи стола. Вдигна поглед и видя ухилената физиономия на Хенри.

Здравенякът се пресегна и издърпа Алекс нагоре, после го удари два пъти – по-силно от първия.

Алекс пак се строполи върху стола, стенейки.

– Искаш ли да отвърнеш на удара, Алекс? Да ми замахнеш? – Изкиска се пак. – Май не. Торазинът ти отнема войнствеността, нали? Човек не успява да събере достатъчно агресия, нали? Това е целта – да не позволява на опасни психопати като теб да наранят някого.

Алекс осъзнаваше болката, но някак отдалеч. Тя му се струваше несъществена.

Съзнаваше, че не би трябвало да е така, но просто му беше все едно. Не можеше да си представи, че нещо може да го накара да му пука.

– Торазинът потиска агресията толкова успешно, че човек не може да събере и капчица гняв, когато му е нужен. Но това май го знаеш.

Хенри го вдигна, притисна го към себе си и почти веднага след това стовари поредната серия удари в корема му. Тялото на Алекс политна назад, но Хенри бе достатъчно здрав и силен, за да го задържи.

Алекс не можа да си поеме дъх. Знаеше, че се опитва да диша, че се задъхва, лекарствата му пречеха да реагира. Пречеха му дори да диша със скоростта, с която би искал.