Unknown - index1

В един момент пръстите й намериха неговите. Двамата се вкопчиха яростно един в друг, докато стаята губеше очертанията си.

Алекс усети как го обгръща плътна, гъделичкаща тъма. Всичко се случваше толкова бързо.

Последната му мисъл, преди да потъне в несвяст, беше за Джакс, за ужаса в очите й.

30

АЛЕКС НЕ ПОМНЕШЕ ДА СИ Е ОТВАРЯЛ ОЧИТЕ. Не помнеше да се е събуждал. Просто постепенно усети, че идва на себе си.

В известен смисъл.

Всичко му се струваше меко и мъгляво, нереално, далечно, мътно. Дочуваше откъслечни звуци, но не можеше да определи откъде идват. Пък и разгадаването на природата на звуците не му се струваше ни най-малко важно.

Той осъзнаваше света около себе си, но му се струваше далечен, сякаш той не бе част от него. Беше самотен, някъде другаде. Цялото му тяло вибрираше с някакви особени, притъпени, нереални трептения.

Тъй като всичко му се виждаше далеч от действителността, му хрумна, че може би спи и само сънува, че е буден. Не знаеше кое е истина. Не можеше да намери разрешението на тази загадка.

Колкото и да се опитваше, Алекс не можеше, просто не можеше да оформи цялостна мисъл.

Откъслечни идеи, парчета от неща, които евентуално биха били съществени, се носеха отвъд обсега на съзнанието му. Не можеше да ги придърпа към себе си, не можеше да оформи от тях завършена мисъл. Знаеше, че би трябвало да може, знаеше какво иска да направи, но мисълта му не правеше нищо, за да се случи това на практика. Не можеше да събере достатъчно воля, за да се накара да мисли.

Имаше чувството, че кепенците на мозъка му са спуснати. С усилие се мъчеше да образува изречение в главата си, но всичко се разпадаше на парчета. Подхваща мисъл, но тя се разпилява нейде по трасето и потъва в нищото. Не можеше да я накара да остане активна, да заработи, да даде плод. Всичките му колосални опити се увенчаваха с провал.

Някъде в дъното на мозъка му неспособността да образува завършени мисли, да разсъждава пораждаше смътна, далечна, клаустрофобична паника. Тези чувства, още докато започваха да изплуват, потъваха обратно в черните дълбини на безразличието, неспособни да достигнат до повърхността, погубени в пустош.

Паниката някъде вътре в него не можеше да се прояви в нещо достатъчно обозримо, че да привлече вниманието му.

Алекс искаше да се ядоса, но нямаше нищо, което да породи гнева му.

Всеки път, щом започваше да усеща някакво чувство, потъваше обратно в безчувствието.

Отклони неясните си възприятия от яловите си усилия и осъзна, че седи на стол. Опита се да стане, но тялото му не го послуша. С огромни усилия погледна към ръката си, отпусната на облегалката на стола. Пробва да я повдигне, но я отлепи едва на няколко сантиметра. Не можеше да се накара да направи дори едно такова елементарно движение.

Присви очи и се опита да различи смътния силует недалеч, да разгадае действията му.

– Буден ли си, Алекс?

Гласът му се стори женски.

Даването на отговор бе твърде маловажно, че да си струва изобщо да опитва.

– Веднага ще ти оправя леглото. И ще те оставя да почиваш.

Ето какво правеше тя – оправяше легло. Подпъхваше чаршафите. Разгадаването на тази елементарна частичка от тайнството му се стори неимоверно постижение, което обаче в никакъв случай не му донесе удовлетворение.

Не знаеше дали познава жената в бяло. Не можеше да се съсредоточи върху лицето й достатъчно дълго, за да прецени. Погледът му упорито се свличаше към пода. Сивите спирали на балатума отекваха в мислите му.

Неспособен да проумее случващото се с него, му идеше да избухне в сълзи от отчаяние, но съществото му не умееше да плаче, затова единственото, което му оставаше, бе да остане на мястото си, вторачен в нищото.

– Ще уведомя доктора, че си се събудил. Сигурна съм, че когато дойде време за визитация, ще иска да се отбие да те види. Става ли?

Жената се приближи. Взе кърпичка от кутията, оставена на рамката на прозореца, после се надвеси над него и отри устата и брадичката му.

– Така по-добре ли е? – попита тя и хвърли салфетката в кошчето за боклук край стола.

Алекс искаше да каже нещо, но не му хрумна подходящо изречение.

Тя го докосна съчувствено по рамото, след което се отдалечи. Петното светлина помръкна. Като в замая се запита дали тя не е излязла и не е затворила вратата след себе си.

Из главата му трополяха отломки от звуци, фрагменти от разговори, проблясъци от гледки. Той седеше неподвижен, докато вътре в него бушуваха бури.